Конн Иггульден - Кръвна връзка

Рицари и благородници викаха „Мир! Откуп!“, щом ги поваляха в тъмното, крещяха с пълен глас на хора, които не можеха да ги видят добре в снега. Но за тях нямаше милост и секирите започваха да блъскат.

Касапницата продължи, докато изгряващото слънце хвърли бледите си лъчи от ясното небе върху отъпкания сняг, в който във всички посоки се валяха обезобразени трупове. Стотици мъже в доспехи се бяха изподавили в Кок Бек, едни насила държани под водата, други насечени от преследвачите си, докато са се мъчили да я пресекат. Разпръснатите трупове се простираха на километри във всички посоки, посечени или намушкани от хората, които за определено време се бяха изгубили от поглед. С идването на зората те не искаха да се погледнат в очите. Тъмницата бе скрила ужасите, които щяха да ги стряскат от плувнали в пот сънища с години напред. Хората на Йорк удържаха триумф, но той ги изцеди — изтощени от липсата на сън, оваляни в мръсотия и кръв, с посинели устни и уморени очи.

Под бледото небе те образуваха отново каретата, а Фокънбърг тръгна на кон, за да провери дали племенникът и кралят му са оцелели. Норфолк бе предложил да даде живота си заради провиненията си, но Едуард го отхвърли с махване на ръката. Видимо бе, че човекът е изтощен и болен, на устните му се събираше коричка кръв и кашлицата го раздираше болезнено. Вярно, късното му пристигане едва не им беше коствало битката, но накрая Норфолк бе дошъл точно когато имаха нужда от него. Беше изкупил вината си и както Едуард, така и Уорик разбираха колко е важно това.

Когато слънцето прочисти хоризонта, мъжете облекчаваха мехурите си, трепереха и потропваха с крака. Бяха толкова гладни, че можеха да се нахвърлят дори на труповете, още от предния ден стомасите им стържеха от глад. Лагерът на крал Хенри лежеше само на три километра на север от тях, при Тадкастър. Удоволствие достави на новия крал да съобщи на капитаните си, че ще се нахранят там. Представяше си как тилът очаква своите да се върнат и се изсмя. Вместо това щяха да видят знамената на Йорк да се задават по пътя — високо и гордо вдигнати.

Не беше взел нито един пленник, нито един лорд за откуп. Нямаше да следва волята на тези хора, нито сега, нито по-късно. Както лорд Клифорд, на бойното поле беше убит и Хенри Пърси, граф Нортъмбърланд, а също и някои по-незначителни господари, стотици, ако не и хиляди рицари и богати техни последователи. Това означаваше, че на полето има богата плячка. Капитаните му без затруднение намериха доброволци, които да пазят на място и да съберат всяка ценност. Това беше много важна задача, затова щяха да им изпратят обратно храна. Те щяха и да преброят жертвите. Огромни ями щяха да поемат труповете на незнайните воини, макар че щеше да е трудно заради замръзналата земя. Капитаните щяха да накарат подчинените си да направят списъци с имена, доколкото бе възможно, взети от гербовете по пръстените и от връхните дрехи, от писмата, държани близко до сърцето. Други щяха да пребродят полето със секири, издирвайки хора, които са в безсъзнание или пък са се скрили с надеждата да припълзят към спасението. Група носачи щеше да пренесе собствените им ранени до близките къщи, за да се погрижат за тях или по-вероятно да им изтече кръвта и да умрат там. Щеше да отнеме много дни, макар че Едуард нямаше да види нищо от това. Той имаше други задачи пред себе си и тръгна на север с опръсканите с кръв оцелели войници, чиито лица посрещнаха засиления студен вятър. Крал Хенри и кралица Маргарет щяха да открият, че светът им се е променил за една нощ.

Уорик намери един безстопанствен скопен кон. Беше дивичък и го принуждаваше да се върти в тесен кръг на всеки няколко крачки, преди да го убеди да продължи напред. Разбираше защо са разширени очите на животното. Макар че вятърът прочисти въздуха от смрадта на кръв и изпражнения, около тях все още витаеше усещане за смърт, както когато чувстваш, че под пода, по който стъпваш, лазят насекоми. Снегът прикриваше доста от това, но всеки път, щом очите му се спираха на нещо, то бавно придобиваше очертанията на поредната ужасяваща гледка.

Уорик дръпна юздите и сведе глава, когато наближи Едуард и Норфолк, Фокънбърг и брат си Джон. Идваше последен на сбирката, където имаше четирима мъже от рода Невил и един от Плантагенет. Всички бяха съсипани, макар че Едуард още пред очите му сякаш се възстановяваше, със застинало в решителна гримаса лице.

За момент всички останаха безмълвни. Някои от мъжете повръщаха малкото съдържание на стомаха си, докато формираха редиците. Не им се присмиваха, докато те се давеха и плюеха жълтеникава слуз. Поне нямаха храна, която да загубят. Бяха мрачни от всичко, което бяха сторили, всичко което бяха видели. Поздравиха с викове краля, разбира се, щом капитаните им наредиха. Звукът и действието върнаха малко живец в бледите им страни и изцъклени очи.