Конн Иггульден - Кръвна връзка

След като остави около хиляда души да се погрижат и да броят падналите на бойното поле, разкъсаната армия на крал Едуард потегли на север.

Маргарет гледаше как слънцето се издига иззад стъклото на една висока зала от управата на град Йорк, а зад гърба ѝ грееше хубав огън. Можеше да види собствения си дъх по стъклото и го избърса. Ръката ѝ изглеждаше тънка и бледа. Зад тези прозорци се виждаше южната порта на града. Не можеше да си почине, не и когато за нея се сражаваше цяла армия. С всеки изминал момент напрежението ѝ растеше, като си представяше безкрайни ужаси.

В такъв момент би ѝ се искало да попита Дери Бруър за мнението му. Знаеше, че шпионинът ѝ е тръгнал със старата си кранта за лагера. Но вече целия ден го нямаше, а тя седеше и чакаше, кършеше ръце, чупеше пръсти, докато кокалчетата ѝ почервеняха и я заболяха. Трепереше, като гледаше как снегът се сипе — красив, но смъртоносен, затова остана близко до огъня.

Синът ѝ прекара сутринта в игра, тракаше с войниците играчки и с топката, без да съзнава как днес бъдещето е заложено на карта. Накрая Маргарет изгуби търпение и зашлеви седемгодишното дете, оставяйки розово петно по бузата му. То я изгледа гневно и реакцията ѝ бе да го вземе в прегръдките си, от което момчето пък се задърпа и запротестира. Щом го пусна, избяга от залата и тишината се възвърна. Съпругът ѝ клюмаше край огъня, не беше заспал, не четеше, а просто се взираше спокойно в пламъците, които се извиваха и припламваха пред него.

Маргарет изведнъж пое рязко въздух, защото чу тропота на копита на улицата. По външните стъкла имаше сняг и не успя да го премахне, като потри дланта си от вътрешната страна. Едва успяваше да различи очертанията отвън, просто няколко ездачи, които слизат от конете си. Обърна се към вратата, щом дочу силни гласове и слугите, които отговаряха.

Вратата се отвори с трясък и Съмърсет застана пред нея задъхан, а по петите му в топлото помещение връхлетяха студ и сняг, и страх.

— Милейди, съжалявам — рече той, — битката е загубена.

Маргарет тръгна към него с тих стон, взе ръцете му в своите и потрепери, като видя колко е изтощен. Когато той се раздвижи, тя забеляза, че куца, че единият му крак едва се сгъваше. По кожата ѝ пръснаха капчици стопен сняг и я накараха да потръпне.

— Как е възможно ? — прошепна.

Очите на Съмърсет като че бяха наранени, с тъмни кръгове около тях и следи от шлема там, където бе притискал плътта му.

— Къде ще се съберат мъжете? — попита тя. — Тук, край този град ли? Затова ли си се върнал на това място?

Съмърсет отпусна рамене, насилвайки се да продължи.

— Мнозина… са мъртви, Маргарет — болеше го, че ѝ причинява това, но усещаше, че времето лети, затова добави с рязък тон: — Всички са мъртви. Армията беше разбита, направо изклана. Това е краят и щом изгрее слънцето, те ще дойдат. Преди да настъпи обед, очаквам крал Едуард да мине с коня си през портата на Микългейт в град Йорк.

— Крал Едуард ли? Как можеш да ми кажеш това? — извика тя скръбно.

Съмърсет поклати глава.

— Сега просто това е самата истина. Наблюдавах го на бойното поле, милейди. Отдавам му тази чест, макар да ме боли.

Лицето на Маргарет се вкамени. Мъжете си падаха твърде много по грандиозните жестове. Вярно, понякога това водеше до мечти и герои, и кръгли маси. Но означаваше също, че щом открият вълк, когото да следват, можеше да се главозамаят като младо момиче. Тя се пресегна и докосна с ръка бузата му, и пак потрепери, като усети дълбоката студенина у този млад мъж.

— Нима си дошъл да ме убиеш тогава?

Животът се върна в очите му, макар че се олюля. Той вдигна ръка и стисна китката ѝ.

— Какво? Не, разбира се, милейди. Дойдох да ви отведа от това място със съпруга ви и сина ви. Ще ви спестя края, който сигурно ви е приготвил Йорк. За бога, трябва сега да помислите за някое безопасно място, ако все още има такова.

Маргарет бързо впрегна мисълта си, помъчи се да се концентрира, докато отвътре ѝ напираха страх и гняв. Само преди ден огромна армия стоеше зад нея, армия, пред която силите от Аженкур и Хейстингс, или която и да е друга битка на англичаните, изглеждаха като джуджета. Въпреки това те бяха разбити напълно, а тя… беше загубена .

— Маргарет? Милейди? — рече той, притеснен, че тя твърде дълго се взира в нищото.

— Да. Шотландия — отвърна тя. — Щом в Англия няма нищо останало, трябва да тръгна към границата. Мери Гелдерс пази трона за сина си и мисля, че ще ме укрие. Смятам, че ще ми осигури безопасност.