Конн Иггульден - Кръвна връзка

Малко преди обед от стените на град Йорк забелязаха неговите шестстотин конници. Беше се чудил дали ще завари вратите на града затворени, така както в Лондон бяха попречили на Маргарет и Хенри да влязат. Вече беше решил, че ако не го пуснат вътре, ще събере оръдия и ще срине града до основи. Намръщеният му поглед се проясни, щом видя, че портата Микългейт се отваря пред него. Не се виждаха пазачи, нито пък някой друг по пътя, който влизаше в града. Той стисна юздите, като забави хода на коня си. Изведнъж го обзе страх какво ще види там.

Уорик изгледа любопитно краля, после ускори ход и подвикна на рицари и капитани да следват темпото му. Те реагираха бързо, зачаткаха копита, докато преминаваха под каменната кула с помещението на пазачите и стените, които се извисяваха от двете им страни.

Едуард ги следваше бавно, стиснал в юмруците си ръкавиците. Той дръпна юздите и спря, хвърляйки поглед над калните улици, които се разстилаха из града от тази точка нататък, към лабиринта от препълнени къщи и камбанарии на църкви. Домакинските огнища бяха мърсили този въздух в продължение на десет хиляди години, дори повече. Стар беше градът, със стари камъни.

Щом се почувства готов, той обърна коня си, за да се изправи с лице към Микългейт, и вдигна глава нагоре. Очите му се присвиха и в гърдите му се разрази буря от нещо твърде близко до стенания, щом се взря в главите на баща си и брат си Едмънд. Третата глава се беше изкривила на шипа и странно се бе наклонила настрани. Едуард се озърна и видя как Уорик слиза от коня си и крачи към железните стълби, поставени от двете страни на кулата при портата на града.

Той също скочи долу и тръгна на крачка-две зад графа, после двамата заедно се заизкачваха. Снежната буря беше изразходвала силата си още предния ден, така че на тази височина не се усещаше нищо повече от приятен ветрец. Кралят на Англия се подпря на една издатина и протегна ръка към главата на брат си Едмънд, като изкрещя от ужас при вида на черната смола, покрила кожата. Едва разпознаваше чертите, които добре познаваше, и беше благодарен за това.

Главите бяха изгнили през месеците след битката при замъка Сандъл. Железният прът ги крепеше едва-едва над стената и почти без да погледне, Едуард откачи и пусна първата надолу към Фокънбърг, за да я вземе и увие. Щеше да последва християнско погребение; агонията от унижението на брат му беше отмъстена по възможно най-добрия начин. Видя, че Уорик е вдигнал главата на баща си и, бавно изпускайки въздуха през стиснатите си устни, той стори същото. Зашепна молитви, както беше хванал насмолената челюст, и потрепна, щом усети, че косата докосва ръката му.

Фокънбърг и Монтагю стояха отдолу с протегнати ръце. Те поеха главите тържествено и ги предадоха, за да бъдат увити в плат. Над тях Едуард Плантагенет и Ричард Невил поспряха за миг с гръб, подпрян на студения камък.

— Ти изигра ролята си, Ричард — рече Едуард. — Ти и твоите роднини от рода Невил. Мога да направя чичо ти новия граф на Кент, хубава титла с очарователна земя и огромно богатство. Той свърши добра работа, че и повече. Видя ли колко много бяха ударените от стрели, когато минавахме? Хиляди, Ричард. Нищо чудно той да ни спечели победата.

После изражението му стана строго и замислено, докато оглеждаше по-стария граф.

— Ами ти, Уорик? Ти имаш не по-малко замъци и градове от мен, може би дори повече. Какво мога да ти предложа на теб, който направи толкова много, за да стана крал?

— Нищо не искам — отвърна Уорик с нисък и прегракнал глас. — А пък и ти задържа лявото крило, докато някой друг щеше да го отпише. Вдъхнови хората така, че и досега те виждам като пример в съзнанието си. Няма да го забравя. Без теб нямаше да мога да взема главата на баща ми, за да я погреба в свята земя. Това не е малко, не и за мен.

— Трябва да вземеш нещо за награда, Уорик. Не можеш да ми откажеш това, нито пък ще ти позволя да се оттеглиш във владенията си. Имам нужда от теб, да си до мен, докато възстановяваме мира в кралството.

— Тогава ме издигни в кралски съветник или кралски придружител. За такава чест бих стоял до теб завинаги. Като последния крал Едуард, ти ще управляваш петдесет години и — тук Уорик се насили да се усмихне, макар че очите му плувнаха — може би ще ни спечелиш обратно Франция.

Видя как веждите на Едуард се повдигнаха с интерес при тази мисъл и той се засмя.

— Ще измислиш ли някаква награда за Норфолк? — изведнъж попита Уорик.