Конн Иггульден - Кръвна връзка

В началото преходът до Шотландия сякаш премахна товара от раменете ѝ. Тежката езда на север изведе семейството ѝ извън обсега на крал Едуард и това ѝ донесе такъв прилив на облекчение, че се почувства зашеметена, едва не падна от седлото. Но още в първата им среща кралица Мери Гелдерс не скри гнева и разочарованието си. Беше видно и от намръщените и укорителни погледи на шотландските лордове, в самия тон на гласа им, ако изобщо благоволяха да ѝ проговорят.

Преди тя беше обект на ласкателства. След кървавата баня при Тоутън не ѝ остана нищо за предлагане. Още по-лошо, чувстваше се преследвана и преуморена, държаха я единствено последните зрънца гордост, които ѝ бяха останали, нищо друго. Тя премина през портата в полунощ и се мъчеше да не показва колко лошо са я уязвили.

Изруга, когато усети как кракът ѝ се изкриви върху калдъръма, сякаш дори камъните я отпращаха. Прехапа устни и протегна ръка към Съмърсет, който я подкрепи, докато възвърне равновесието си. Имаше още часове до изгрев-слънце и лорд Дъглас реши да използва тъмнината, за да качи малката групичка на кораба, който ги очакваше.

В центъра ѝ вървяха крал Хенри и синът му; момчето като никога бе замлъкнало насред дружината от бойци, готови да защитават или нападат. Маргарет не виждаше лицето на съпруга си, но стискаше зъби, като го слушаше как си тананика, в абсолютно неведение за опасностите. Не беше изключено да срещнат въоръжени мъже по доковете или преследвачи, изпратени от Едуард, или просто местни побойници, на които не са платили достатъчно.

Маргарет чу какви заповеди даде Мери Гелдерс на лорд Андрю Дъглас и войниците му. Ако бъдат спрени или провокирани, те трябваше да пролеят кръв. По един или друг начин корабът щеше да отплава преди зазоряване. Тя подозираше, че шотландската кралица-майка искаше час по-скоро да се отърве от малобройното ѝ семейство. Не беше казано гласно, но бе пределно ясно, че няма как Беруик да бъде прехвърлен на шотландския двор заради армията, с която тя тръгна на юг. Нито пък се очакваше синът ѝ да се ожени за шотландска принцеса. Маргарет бе загубила всичко, което бе в нейна власт да обещае, а Мери Гелдерс трябваше да сключи мир с новия крал на Англия.

В тъмното Маргарет се молеше да не я предадат. Знаеше, че зависи от съжалението на една жена — и тази мисъл не ѝ беше приятна. Много лесно бе да си представи как отплават по крайбрежието и нагоре по Темза само за да бъдат посрещнати от радостните лица на всички лордове на Едуард. Потрепери при тази мисъл.

Различаваше в тъмното силуета на търговското корабче. Съдът се клатеше край каменния док, опъвайки въжетата, които го привързваха към брега. По такелажа и рейките пробягваха тъмни фигури, охлабваха въжетата на платната, тъй че те плющяха и се белееха в тъмното.

Щом пристигнаха до самия край на кея, Маргарет видя, че мостикът води до по-тясната средна част на кораба, широк колкото за един кон. Лорд Дъглас прочисти гърлото си и спря малката им група, докато шестима от неговите хора се качиха на борда и претърсиха каютите и трюма. Успокои се чак след като те се върнаха и изсвириха тихичко. Гърдите му хриптяха, задъхваше се и Маргарет осъзна, че човекът не е добре, въпреки че бе изпълнил задължението, което му бяха възложили. Той не беше сред тия, които ѝ се мръщеха демонстративно заради всичко, което бе загубила, и тя бе благодарна. Всичко представляваше част от света, който тя оставяше зад себе си — свят, изпълнен с почтени мъже. Със себе си водеше петима слуги, двама пазачи и три прислужнички, които да ѝ помагат със съпруга ѝ. Едната беше силно шотландско момиче, дадено ѝ от Мери Гелдерс. Мишците и краката на Бесами бяха като свински бутове и макар да говореше малко английски, тя ѝ беше полезна да забавлява уелския принц.

Усети как усмивката ѝ се напряга и застива при тази мисъл. Синът ѝ щеше да бъде просто Едуард Уестминстър или пък Едуард Ланкастър, когато напуснеха този бряг. Откраднаха му както титлата, така и наследството, макар че той не можеше напълно да разбере загубата си, не и в този момент.

Шотландската стража зае позиции покрай доковете. Слугите се бяха качили на борда с торбите и сандъците, а Бесами улови Едуард за ръката и му каза, че е едно истинско сладкишче. Маргарет остана с лорд Дъглас, Съмърсет и съпруга си, който беше спрял да тананика, за да огледа кораба и морето зад него.

— Лорд Дъглас, имате моята благодарност за всичко, което направихте за нас — рече Маргарет. — Ще ми дадете ли сега минутка, за да разговарям насаме с лорд Съмърсет? Има неща, които трябва да му кажа.