Конн Иггульден - Кръвна връзка

Бе проявил жестокост към поддръжниците си наистина, изолира онези, на които не се доверяваше, и ги остави да гладуват без работа. Винаги беше трудно, когато някой нов господар заменя стара фамилия с потекло. Трудно, но беше победа за по-добрата кръв по неговото скромно мнение.

В замяна на тази щедрост новият граф Нортъмбърланд яздеше и работеше в продължение на три години, посветил се на задачата да разкрие всяко най-незначително убежище на подкрепа за Ланкастър. Той беше пряко отговорен за екзекуцията на повече от стотина мъже и откри, че това му харесва. С дружината си от шейсет ветерани Джон Невил проследяваше всеки слух и плащаше на съгледвачи точно както си представяше, че е правел преди него Дери Бруър.

Ето това бе човек, който би искал да види отново. Буквата И , която Бруър беше изрязал, се бе превърнала в дебел розов белег върху опакото на дланта му. Разрезът бе толкова дълбок, че на Джон Невил му беше трудно да държи нож и пръстите му се разтваряха и при най-малкото движение. Въпреки това, все едно колко му бе отнето, онова, което получи, възлизаше на повече. Затова не броеше какво му беше коствало да има това благоденствие.

Лорд Съмърсет загуби главата си, разпънат върху един пън, измъкнат от избата, където се беше покрил, от верни на Йорк хора. Джон Невил се усмихна при спомена как се давеше от гняв. Невероятно как тези ланкастърски лордове и рицари се завираха в земята, за да се скрият от справедливото възмездие. Сър Уилям Тейлбойс например го бяха уловили в една въглищна яма и го изтеглиха целият почернен от праха и кашлящ. Дузини други бяха проследени и заловени, или пък бяха предадени за пари или отмъщение. Работата го беше завладяла изцяло и той знаеше, че ще съжалява, когато дойде денят, в който ще приключи. Мирът никога не бе предизвикал у Джон Невил удоволствието и удовлетворението, които му носеше войната.

Единствените му съжаления бяха за това колко близко бе да залови самия крал Хенри. Беше убеден, че той е все още в Англия. Носеха се слухове, че е бил забелязван поне дузина пъти някъде на север, особено из Ланкашир. Само преди две седмици Джон Невил и хората му бяха открили шапка с герба на Ланкастър в един изоставен замък. Той почти усещаше как следите стават все по-пресни и как хората, които го криеха, се отчайват все повече, докато той приближаваше, следвайки всеки мирис и всеки шепот. Би могъл да остави тази последна задача на други, но искаше да присъства лично накрая. Истината бе, че му харесваше повече да ловува хора, отколкото елени, вълци или глигани. По-голямо удоволствие извличаше от тези, които разбираха какво е заложено и биха се били със същата лекота, с която биха и избягали.

Графът добре контролираше възбудата си, следвайки изровения път през гората Клинтероу. Логично беше крал Хенри да се чувства в безопасност в Ланкашир. Фамилното му име произхождаше от древната крепост Ланкастър на северозапад, един от най-големите замъци в Англия. Ланкашир беше земята на сърцето му повече от коя да е друга. Въпреки това фамилията Темпест го бяха предали — дали от лоялност към Йорк, или заради обещаните награди — Джон Невил нито знаеше, нито го интересуваше защо.

Когато пристигна в замъка на Темпест, крал Хенри вече бе изнесен от покоите си. Трима от придружителите му бяха избягали с него: двама свещеници и един земевладелец. Докъде ли са успели да стигнат за един ден, ако можеше да има доверие на синовете Темпест? Джон Невил разполагаше с мъже, които умееха идеално да проследят стъпките на някого, помощници на шерифа, които издирваха избягали нарушители. Дори по неравните пътища, сякаш изпечени в тази лятна жега, не им беше отнело дълго да подхванат една следа сред множеството други. Група от четирима души, като само единият е на кон. Не можеше да има твърде много такива групи.

Графът на Нортъмбърланд вдигна очи, щом пред тях заиграха зелени сенки. Не обичаше да навлиза дълбоко в гората, където се криеха разбойниците и предателите. Беше човек, който предпочита откритите пространства, където вятърът виеше. Добре подхождаше за Нортъмбърланд, с нейните диви кътчета и долини, и хълмове, които раздвижваха душата му. Но трябваше да се води по следите, това беше задължението му.

Той шепнешком раздаде заповеди, като привика осмина стрелци напред край себе си заедно с още толкова бойци с качествени доспехи. Трудно бе да ходят по-бързо от нормалния ход в тези храсталаци и бодли. Светлината започваше да избледнява до сенчеста мрачина, затова Джон Невил изпрати двамата си най-добри съгледвачи далеч напред — двама братя с фамилия Съфък, които не можеха да четат и да пишат, и рядко разговаряха дори помежду си. Те душеха въздуха като хрътки, докато вървяха, и, изглежда, бяха наясно с всички трикове на преследването, каквито бяха тъмни и подобни на животни. Нощем спяха свити и прегърнати и наистина господарят им подозираше някаква покварена интимност помежду им. Нямаше ефект, когато ги бичува, защото те просто траеха и се взираха с тъпа ненавист, и в продължение на дни след това бяха негодни за работа.