Конн Иггульден - Кръвна връзка

Забележете оръжията: секири, бойни брадви и мечове. Фразата „двуостър меч“ изобщо не била използвана през XV век. Тя се появила доста по-късно, за да разграничи средновековния меч от този, използван при дуелите през XVIII и XIX век. При положение че индивидуално изработеното оръжие играело толкова ключова роля в екипировката на рицаря, съществували почти толкова описателни имена, колкото и остриета.

Едно от често използваните средновековни ударно-сечащи оръжия бил фалшионът, едноостър нож, много подобен на днешното мачете заради това, че има широко острие и е много тежък. Необученото работно население, призовавано от Наборната комисия, се справяло по-добре с подобно надеждно и солидно оръжие.

Бойната секира и бойната брадва са в много аспекти подобни, макар че основното острие на секирата обикновено имала единствен остър връх, с който да пронизва бронята, а брадвата използвала острие под формата на полумесец и нерядко чук от другата страна. И двете оръжия често имали шипове, подобно на байонета, и си приличат по това, че представлявали три до пет паунда желязо, прикрепени към дръжката на брадва или на по-дълга дръжка като на пика. С добре балансирано тегло, те сигурно са били опустошителни в ръцете на необучените фермери и граждани — хора, които обаче били добре запознати с всякакви сечащи инструменти. Секирата се използвала повече от брадвата в Англия, макар че и двете се озовали в ръцете на противниковите армии при Тоутън. Някои от травмите по раздробените и изпочупени черепи, открити в погребалните ями в този район, могат да са получени единствено от множество яростни удари, шест до десет на брой — нанесени с брадва например върху отдавна мъртво тяло. Дивашката ярост тук напомня за прободни рани, нанесени с обезумяло настървение. Очевидно насилственото убийство е трудно да се спре, щом веднъж е започнало.

Надявам се, че съм описал правилно основните събития при Тоутън. Схватката на лорд Фокънбърг с линиите на Ланкастър е добър пример за това как един добър командир трябва да реагира на фактори като промяна в метеорологичната обстановка или терена. Под командването на Фокънбърг стрелците пуснали хиляди стрели и после веднага се оттеглили извън обхват. При тежък снеговалеж и почти нулева видимост редиците на Ланкастър отвърнали сляпо и само похабили ценни стрели. А отсреща с удоволствие ги събирали и… им ги изпращали обратно. Силите на Ланкастър претърпели брутални загуби дори само в тази схватка — със сигурност хиляди мъже. Така били подтикнати да атакуват и двете армии се сблъскали.

Фокънбърг използвал както вятъра, така и лошата видимост, за да ликвидира позициите на врага още преди основните сили да се срещнат. Името му е почти непознато в сравнение с това на племенника му Уорик, но няма да излъжем, ако кажем, че той вероятно е бил по-добрият стратег от двамата. Преживял е само няколко години след Тоутън, макар че аз го задържах жив малко по-дълго, за да може да влезе във Втора част и да съветва Уорик, но също и защото го харесвам.

Както често е случаят с преломни моменти в историята, късметът и времето изиграли съществена роля тук. В случая с Тоутън съдбата подкрепила Едуард Йорк. Изгубилото се дясно крило на Норфолк, което изостанало, се оказало ключовият фактор да се разбие духът на Ланкастър. Норфолк никога не е претендирал да го е планирал, затова трябва да приемем, че е това, което изглежда — тотално бедствие, довело до късното им пристигане, което не било по-малко решително за битката от пристигането на Блюхер при Ватерло. Осем или девет хиляди отпочинали войници, които се появяват на даден фланг, биха били опустошителни за бойния дух на хора, които си мислели, че държат добра позиция. В снега и в тъмното това разбило силите на Ланкастър — и обградените мъже се удавили или били заклани, докато се мъчили да избягат, съсипани и разбити.

Историческата фикция е често борба между желанието да разкажем основната история и това да разкрием невероятни странични подробности — или поне в моя опит е така. Често научавам за някоя сцена, която просто няма как да пъхна в сюжетната линия. Един роман не бива да засича. Моята Втора част започва в 1464 г. и по този начин изпуска опита на Маргарет през 1462 г. да си възвърне кралството. Това с лекота би могло да бъде отделна книга. Тя заложила Кале и в замяна договорила с френския крал четирийсет и три кораба и осем хиляди войници, които да поддържат все още лоялни на тях войски в Англия. Прибрала крал Хенри от Шотландия, дебаркирала с войските си и завзела отново замъци като Алнуик в Нортъмбърланд. Придвижвайки се бързо, върнала обратно флотата си в морето… където тя била разбита във внезапно разразила се буря. Нейният кораб едва се добрал до Беруик, после тя пак избягала във Франция. Баща ѝ, Рене Анжуйски, ѝ позволил да се нанесе в един малък имот в херцогство Бар и тя останала да живее там в бедност с около двеста свои поддръжници, жалките останки от двора на Ланкастър. Но Маргарет нито за миг не загубила надежда, независимо от трудностите, които биха отчаяли мнозина.