Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Роди се дете, сър. Ще имаме нужда от лекар, който да се погрижи за дъщеря ми. И от странноприемница с хубав огън и горещо подправено вино.

— Съжалявам, милорд. Имам заповед от новия капитан на Кале, сър Антъни Удвил. Не можете да акостирате, милорд. Ако зависеше от мен, щях да ви позволя, но заповедите ми са подпечатани от крал Едуард. Не мога да тръгна срещу тях.

— Тогава кажете, къде да акостирам? — попита го Уорик отчаян. Накъдето и да се обърнеше, сякаш братът на кралицата бе стигнал там преди него. Намираше се достатъчно близо, за да види как човекът от Кале прегърби рамене, като чу болката в гласа му. Той напълни дробовете си и изрева срещу вятъра през вълните и пръските вода. — Чуйте ме! На борда имаме новородено на не повече от няколко минути, моето внуче! Не, племенница на крал Едуард! Родена в морето — заповедите ви да вървят по дяволите, сър! Влизаме в пристанището. Режете проклетата котва!

Моряците му срязаха въжето и корабът се обърна моментално — превърна се от подскачащо парче дърво върху вълните в нещо живо още щом се почувства свободна. Уорик видя как отговорникът на пристанището размахва ръце, прави му знак да се маха, но той кимна на хората си и те издигнаха достатъчно платно, че да придадат посока на съда. Движението му се стабилизира и той запори вълните.

Откъм тъмния масив на крепостта върху брега, която приличаше на врана, надвесена над някой труп, се чу двоен пукот. Уорик не видя полета на сгорещените гюлета, но забеляза къде попадат. И двете пльоснаха в морето край него, без съмнение прицелени, докато те още бяха на котва и представляваха толкова ясна мишена. Знаеше, че топчиите се упражняват върху закотвени лодки, закупени като скрап. Самият той бе надзиравал подобни тренировки.

Вторият залп дойде тъй близо, че накара Ан да изпищи, а Кларънс да притисне пребледнялата си съпруга до себе си. Гюлето не ги улучи, но чуха сърдитото му съскане, докато изпускаше топлината си. Около тях силно замириса на сгорещено желязо.

— Ричард! — извика жена му. — Моля те, отведи ни! Няма да ни позволят да влезем. Няма как насила да си проправим път. Моля те!

Уорик се загледа в далечината. Знаеше, че следващият залп може да разбие кораба на трески и да убие всички им. Още не можеше да повярва, че са стреляли срещу него, след като е издигнал знамето си на мачтата. Хората му чакаха неговите заповеди и гледаха с подивял поглед. Той вдигна ръка и те се задвижиха, съдът се обърна и платната клюмнаха. Това може би ги спаси, защото оръдията запукаха отново и звукът отекна над морската шир. Тъмночервените точки не стигаха до тях, но пускаха струйки пара, която съскаше във въздуха, докато екипажът на Уорик работеше, за да се отдалечат и стабилизират отново.

— Какъв курс, милорд? — попита корнуолецът.

Уорик закрачи по дължината на палубата и загледа как град Кале зад него се смалява.

— Изглежда, в Англия вече не е останала капка лоялност — рече той горчиво. — Следвай брега на юг към Онфльор, а после по реката към Париж. Мисля, че там имам един-двама приятели, които ще ни помогнат в тези часове на изпитание.

Стресна се, когато от Изабел се изтръгна вой, изпълнен с такава болка, че по-скоро приличаше на стенанието на ранено животно. Бързо отиде при нея и видя, че е разтворила блузата си, за да провери мъничкото същество вътре. То стоеше неподвижно и набръчканата му кожа бе посиняла. Изабел бе почувствала с кожата си как изстива и сега се мъчеше да напъха гърдата си в една съвсем застинала уста. Тя отметна глава и закрещя от мъка, докато Джордж Кларънс я притисна в рамото си — прегръщаше майката и мъртвата си дъщеря с все сила, докато конвулсиите от сълзи го раздираха.

Уорик долавяше миризмата на Париж, докато чакаше в коридора. За разлика от двореца Уестминстър, построен край реката в Лондон, за да се възползва от хубавия бриз, Лувърът се намираше в самото сърце на френската столица. В резултат на това на практика бе неизползваем през летните месеци, когато от пренаселените улици се надигаше отровна миазма и целият френски двор стягаше багажа си и се изнасяше в провинцията. В стотиците стаи, през които премина, все още цареше хаос, прислугата лъскаше и метеше, отваряше прозорци, за да пропусне обратно светлината и въздуха в затворените помещения.

Седеше на пейката, поставена в една ниша, подпрял глава на някаква статуя, далеч по-стара от Христа — статуята на грък с гъсто накъдрена брада. Дъщеря му се бе затворила в себе си, едва проговаряше дори на съпруга си Кларънс. Двамата бяха безутешни, когато погребаха мъничкото бебе, племенница на английския крал, на френска земя насред полята. Белязаха гроба и Уорик се зарече да отнесе ковчега обратно в Англия, щом придобиеха свободата да го сторят, за да направят истинска гробница и да отслужат литургия. Това бе всичко, което можеше да предложи.