Конн Иггульден - Кръвна връзка

Изабел и Кларънс го чакаха на доковете, когато корабът хвърли котва. Уорик зяпна, като видя колко огромна е станала Изабел, докато я прехвърляха от една мъничка гребна лодка на палубата. Съпругата му ѝ направи място върху откритата пейка, макар там да нямаше нито сянка, нито преграда срещу пръските. Изабел стисна ръцете на майка си и се огледа с тъмните си, сякаш насинени очи, очевидно ужасена от плавателния съд. Съпругът ѝ беше донесъл две огромни торби и нито един слуга в паниката си да избяга по-бързо. Младият херцог Кларънс се суетеше около жена си и свекърва си с разни одеяла, създавайки възможно най-много удобства за Изабел, която беше на крачка от раждането.

Четиримата от екипажа все още се срамуваха от липсата си на готовност, макар че успяха бързо да издигнат платната и да ги опънат на вятъра. Малкият кораб отново се отдели от сушата и се заклатушка по вълните надолу покрай брега. Отплаваха и бяха в безопасност, чайките кряскаха над главите им, а Изабел се гушеше срещу вятъра и пръските с пребледняло лице. Уорик си наложи да се отпусне, но не преставаше да се вглежда пред себе си, докато моряците се разделиха на смени, за да поспят. Слънцето потъна зад хълмовете от дясната му страна и той дълго наблюдаваше как луната се издига и звездите заблестяват една по една. Беше планирал всичко, но въпреки това, докато събитията се разиграваха пред очите му, не си позволяваше да изпита отчаянието и яростта, които всичко това му носеше. Независимо дали беше негова собствена грешка, или пък по вина на крал Едуард или Удвилови, или бе заради злостта на брат му Джон, това означаваше пълен разрив. Означаваше край. Каквото и друго да се случеше, беше загубил повече, отколкото искаше да си представи.

Не беше седял спокойно, откакто пристигна новината. Но на малкия кораб нямаше къде да иде и какво да прави, освен да чака слънцето да изгрее отново. Чу как някой се наведе над перилата и започна безпомощно да повръща. В тъмнината, без да го видят, Уорик затвори очи и усети как сълзите бликват.

На сутринта малкият кораб заобиколи най-източната точка на Англия и се отправи, лавирайки срещу западния вятър, надолу покрай брега към Саутхамптън към това, което беше може би най-доброто пристанище и речно устие за акостиране. Каналът се оживи още щом се появи достатъчно светлина, за да се вижда; търговски корабчета прекосяваха от континента и от далечни места като бреговете на Африка. За да получат достъп до дълбокото пристанище, те трябваше да преминат през страшни плитчини, които изискваха услугите на насочваща лоцманска лодка. Малки лодки идваха на платна до всеки търговски кораб, готови да ги направляват навътре към пазарите на Англия.

Уорик усети как духът му се повдига при гледката на гроздовете бели платна, изпънати триъгълници и квадрати върху хилядите най-разнообразни съдове. Собственият му кораб със сигурност щеше да мине незабелязан насред множеството и той зачака екипажът да го прекара покрай остров Уайт.

Най-старшият от хората му приближи до него, като се движеше без усилие върху клатещата се от засиления вятър палуба. Морякът имаше корнуолски акцент, място, където хората бяха такава порода, която се оправяше по-добре по море, отколкото на суша. Той повиши глас, за да го чуят, приведе се близко към Уорик и посочи към морската площ, която се намираше между острова и сушата.

— Онези кораби на котва там, сър, познавам ги. Черният е „Вангард“, а другият е „Норфолк“.

Сърцето на Уорик застина. Беше чувал имената и преди.

— Сигурен ли си? — попита.

Морякът кимна.

— Да, сър. Преди това бях на „Тринити“ в Саутхамптън в продължение на три месеца. Познавам всеки кораб на този бряг и тези двата са под командването на Антъни Удвил, кралския адмирал.

— Не можем ли да се промъкнем край тях? Този кораб лесно може да ги остави зад гърба си.

— Виждате ли онези лодки във водата, милорд? Блокирали са целия проток Солент. Имам чувството, че знаят, че може да се опитаме да влезем. Още не са ни забелязали от другите лодки и кораби, наистина. Мисля, че са поставили хора горе в пристанището да наблюдават, милорд.

Уорик преглътна с пресъхнало гърло. Не беше нужно кой знае какво въображение, за да си представи човек, че Антъни Удвил ще обърне света наопаки, за да може да ги залови. Сега вече разбираше защо толкова много малки лодки, гребни или с платна, се придвижваха по устието на Солент. Никой плавателен съд не би могъл да премине в пристанището на Саутхамптън, без да бъде спрян и разпитан, без да се качат на него.