Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Виждаш ли струйката дим там? — попита той с горчивина. — Леят желязо, загряват го до червено в мангалите, за да е готово да го грабнат с машата, да го пуснат в цевта върху навлажнения фитил. Обсегът им е над километър и половина навътре в морето и всичко, което ударят, изгаря. Трябва да почакаме отговорника на пристанището.

Докато говореше, един от екипажа издигна знамето му. Вятърът се усилваше и то заплющя, а вълните започнаха да се разпенват до бяло. Корабът се люшкаше силно, дърпаше малката котва и ги разклащаше всичките. Уорик се хвана за едно въже, което приличаше на желязна пръчка, застана до перилата и замаха с ръка към брега, подавайки сигнал за спешен случай. Зад него Изабел плачеше и викаше, хапеше устните си до кръв, а бузите ѝ се покриха с пукнати капиляри под повърхността на кожата.

— Бебето излиза, Ричард! — извика жена му. — Не можеш ли да акостираш? Исусе Христе и Света Богородице, пази ни. Не може ли да влезем?

— Ето, идват! Дръж се здраво, Изабел! Той може да сигнализира на крепостните оръдия и вятърът е все още подходящ. Ще извикам лекар да се погрижи за теб…

Обърна се, за да даде нови инструкции на екипажа, но те бяха готови да режат въжето на котвата и да спускат отново платната. Трудна работа щеше да е, но чакаха само сигнал от него.

Корабът се разклати силно, а вятърът зави и се усилваше с всеки изминат миг, като сееше пръски върху тях. Над главите им се събираха черни облаци и Изабел изпищя. Уорик сведе поглед и видя широко разтворените бели крака на дъщеря си. Съзря за миг и темето на бебето и преглътна мъчително. Жена му се бе отказала дори да претендира за някакъв личен периметър тук и без срам коленичи върху дъските, потръпваща под пръските на вълните, но твърдо решена да поеме в ръцете си този крехък живот.

Уорик наблюдаваше как лодката на отговорника на пристанището бавно приближава към него. Смяташе, че крясъците на Изабел достигат до него, макар че лодката изобщо не си даваше труд да бърза. Звукът не може да не се носеше ясно по водата. Писъците бяха толкова пронизителни в ушите му, че му се струваше, че целият гарнизон е разбрал за раждането на детето.

Щом лодката на отговорника приближи достатъчно, Уорик завика с пълен глас. Посочи нагоре към герба на знамето си, закачен на върха на мачтата му, после извика през свитите си на фуния длани, че иска лекар, който да асистира при раждане. Най-сетне свърши и се отпусна задъхан. Пред очите му заиграха бели петна от усилието. Поривите на вятъра друсаха въжетата на закотвения кораб, който се клатеше нагоре-надолу върху силното вълнение, тъй че хоризонтът ту се появяваше, ту изчезваше в зашеметения му поглед.

Уорик гледаше в объркване как скифът на отговорника на пристанището бавно приближава, без да е издигнал някакъв сигнал към часовите на крепостта. Той му извика пак, сочеше с пръст и махаше, докато малката лодка се придвижваше под миниатюрното си платно, а носът ѝ цепеше огромните талази от морска вода. Уорик видя, че един мъж стои прав точно като него, държеше се за въжето и жестикулираше в отговор, опасно люшкайки се напред-назад. Вятърът се усили още повече и той не можеше да разбере всичките му думи. Вместо да чака, още веднъж помоли за лекар, повтаряше непрекъснато, че е Уорик и че в момента се ражда дете. И насред яростния си изблик чу писклив вой, който пресекна и подхвана пак. За миг вятърът утихна. Той обърна поглед назад и видя как един от моряците, застанал смутено, подава на майката на Изабел нож с рогова дръжка, за да среже връвта и да изхвърли плацентата в морето.

Уорик стоеше със зяпнала уста и с изпразнен ум и се поклащаше на вятъра. Върху палубата имаше петно кръв, което се размиваше от блъскащите отгоре ѝ пръски, тъй че тя проникна в цепнатините на старото дърво и тръгна надолу по дъските. Бяха завили Елизабет в одеяла. Видя как Ан пъхна мъничкото бебе под блузата на Изабел, не за да суче, а просто да се стопли и да не стои на хапещия вятър и влажен въздух.

— Момиче, Ричард! — извика жена му. — Дъщеря!

За миг се почуди, а после, когато отново се обърна по посока на пристанището, видя, че скифът на отговорника е приближил опасно близко. Вътре имаше само четирима души и той позна мъжа, който и преди бе посрещал Кларънс и Изабел, когато дойдоха да се оженят. Тогава целият се размазваше от усмивки и дружески смях. Сега ги гледаше със студен поглед.

Уорик се обърна отново към него, тъй като бяха достатъчно близо, за да се чуват въпреки вятъра.