Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Разбира се, че ще се срещна с кралица Маргарет и сина ѝ — потвърди Уорик. — Ще бъде чест за мен.

Луи се взираше внимателно в него и очевидно онова, което видя, докара блясък в очите му.

— Може ли човек да понесе един живот без предизвикателства, без опасности, Ричард? Не и аз! И у теб усещам същото. Докато сме млади, защо да не живеем? Като хищни птици, без съжаление и прекален страх от това какво ни очаква. Казвам ти, по-скоро бих опитал и бих се провалил, отколкото да седя и да мечтая. Не си ли същият и ти?

Уорик се усмихна, усещайки как черната му потиснатост започва да се разсейва под влиянието на този мъж, който знаеше как да извлече удоволствие от света.

— Такъв съм, Ваше Величество.

Gens Boreae, gens perfidiae, gens prompta rapinae.

„Северни хора, измамни хора, хора, които лесно крадат.“

Абат Уедъмстед използва съвсем точна латинска фраза, за да опише армията на Маргарет.

След битката при замъка Сандъл през декември 1460 г., позната под името Битката при Уейкфийлд, били отрязани четири глави, които били забучени на стените на град Йорк. Едната била на херцога на Йорк, увенчана с хартиена корона, за да се покаже напразната му амбиция. Втората — на граф Солсбъри, бащата на Уорик. Третата принадлежала на сина на Йорк, седемнайсетгодишния Едмънд, граф на Рутланд. И накрая, за да се постигне ужасяваща симетрия, четвъртата, която била на сина на Солсбъри, сър Томас Невил. Сър Томас също бил на седемнайсет, но поради сюжетни съображения реших да не въвеждам още един млад член на рода Невил в същата битка. Опасността в този исторически период винаги е била, че има твърде много братовчеди, дъщери, синове и чичовци, които да поддържат развитието на основната линия. Някои от тях, без особено важна роля, трябваше да отпаднат. Но интересно е да се отбележи, че толкова много от лордовете, участвали при Тоутън, са имали много лични причини да търсят отмъщение.

Двете основни титли на Солсбъри се предали на синовете му: Солсбъри на Уорик, а Монтагю на Джон Невил. Джон Невил станал граф на Нортъмбърланд за известно време, но после Едуард IV го принудил да върне титлата на наследника на Пърси. А пък титлата Монтагю била раздута до маркиз, за да се компенсира Джон Невил, макар че, подозирам, нищо не би могло да стори това. Рангът на маркиз, нещо между граф и херцог, е рядко срещано изобретение, малко познато в Англия — с някои забележителни и всеизвестни изключения като маркизът на Куинсбъри, който формулирал правилата на бокса, и съвременният маркиз на Бат, който притежава величествения дом Лонглийт, Чедър Гордж и около десет хиляди хектара земя.

Джон Невил наистина бил заловен за известно време от силите на Маргарет, но бил пленник в Йорк до момента, в който Едуард навлязъл в града след битката при Тоутън, тъй че не участвал в нея.

Що се отнася до необикновеното събитие през 1461 г., когато Лондон отказал да пусне кралицата, краля и уелския принц, ключов момент тук, изглежда, наистина бил страхът от северняците. Вярно е, че Маргарет позволила на армията си да краде, да коли и да опожарява по целия си път на юг през страната — без заплащане всички задръжки били снети. По това време северняците говорели на тежък диалект, който бил почти неразбираем за лондонските уши. (Абат Уедъмстед го описва, че звучи все едно кучета лаят.) А лондончани сигурно са се страхували още повече от шотландците в армията на Маргарет — абсолютни „диваци“ от страна, която тогава била неописуемо чужда и далечна. Днес идеята за чуждо нашествие е трудноразбираема, но наемането на шотландци в армията не поставило Маргарет в добра позиция според общественото възприятие.

Сър Хенри Лавлейс всъщност действително имал дял в събитията, довели до втората битка при Сейнт Олбънс. Уорик създал най-разнообразна и сложна защита, изцяло обърната на север, при което армията на кралицата завила рязко на запад към Дънстъбъл и ударила силите на Уорик в задния ляв квадрант, пробивайки си път към централната част. Макар че Дери Бруър е измислен герой, пак ще повторя, някой подобен нему трябва да е съществувал, за да може да събере толкова много полезна информация. На Лавлейс може да са му обещали графство, за да издаде такива подробности. Истина е, че е бил от близкото обкръжение на Уорик. Промених името му на сър Артър Лавлейс, тъй като имах още един Хенри в граф Пърси, друг Хенри в Хенри Бофорт, херцог на Съмърсет — и, разбира се, самият крал Хенри. При всички тия Ричардовци и немалко Едуардовци понякога наистина ми се струва, че благородниците в Средновековна Англия са избирали имената си измежду само пет-шест варианта, сякаш сложени в шапка.