Конн Иггульден - Кръвна връзка

Отвори се врата и прекъсна мислите му. Той се изпъна и се изправи, щом крал Луи излезе да го потърси. Уорик коленичи, докато френският крал бършеше ръцете си с кърпа. Пръстите му бяха потъмнели от мастило и той ги огледа с подозрения, когато хвана Уорик за ръката.

— Ричард, научих за твоята трагедия. Зарязах работата си с тези нови преси, тези печатарски машини, които могат да заменят дузина монаси само с трима работници и въпросното изобретение. Съжалявам, както за теб, така и за зет ти, и за дъщеря ти също. Тя даде ли име на детето?

— Ан — отвърна шепнешком Уорик.

— Ужасно нещо. Минал съм през него твърде много пъти, твърде много, за да се понесе. Тези мъртви деца, които дори не могат да идат на небето, без да се кръстени! Каква безмерна жестокост! И твоят крал Едуард! Да позволи такива обвинения срещу своя херцог и собствения си брат! Невероятно наистина! Предлагам ви гостоприемството си наред със съчувствието си, естествено, всичко, от което имате нужда.

— Благодаря ви, Ваше Величество. Това означава много за мен. Аз имам средства и неголяма собственост…

— Пфуу! Ще ти прехвърля хиляда ливри за харчове. Ти и придружителите ти сте мои гости, приятели на този дом. Тук цели етажи стоят неизползвани, милорд. Смятам, че има и по-лоши места от Париж, в които да скърбиш. Е, разбира се, от теб зависи. Аз просто предлагам и съветвам.

Уорик се почувства истински трогнат и се поклони отново, за да изрази удоволствието си от това щедро предложение. Кралят се поклони тържествено в отговор.

— Надявам се, че ще се настаниш на това място, Ричард. Няма да си сам — кралят направи пауза, като притисна пръст към устните си. — Сигурно трябва да ти кажа. Ти се прояви като джентълмен преди, когато аз си позволих тъй грубо да нараня доброто ти възпитание. Сгреших, че те принудих да се срещнеш с някой, който може би ти е причинил неудобство.

— За кралица Маргарет ли говорите, Ваше Величество? — попита Уорик, следвайки със затруднение потока на речта му.

— Разбира се, Маргарет, и с онзи бандит, който тя нарича Дери Бруър, който се преструва, че не говори изобщо френски, ама най-внимателно слуша всичко, което се казва пред него.

— Не ви разбирам, Ваше Величество — рече Уорик.

Крал Луи го изгледа в очите.

— Милейди Маргарет Анжуйска отново е моя гостенка, Ричард. Не бих искал да се чувстваш неудобно, макар че тя се изказа ласкаво за теб, след като се срещнахте тук преди. Синът ѝ също я придружава. Може би ще намериш сили да поразкажеш една-две истории за баща му — кралят го фиксираше с поглед така, сякаш виждаше през него. — Ако е невъзможно, разбирам. Страдал си предостатъчно. Предаден от краля си, внучка, която умира по море пред очите ти. Щеше ли детето да живее, ако не бяхте принудени да бягате? Разбира се, разбира се. Твърде жестоко е!

Крал Луи избърса очите си, макар Уорик да не видя и следа от сълзи там.

— Знаеш ли, Ричард, има хора, които никога не приеха истински Едуард Йорк за крал. Един крал трябва да е водач, естествено, но не само на бойното поле, разбираш ли? Ролята му е да подкрепя лордовете си, да създава подемна сила, която да поддържа на вода всички кораби, а не единствено неговите. Може би трябва да организирам още един хубав обяд, за да разкажеш на Маргарет и сина ѝ всичко, което се е случило. Съгласен ли си на това, милорд? Ще ми достави удоволствие. Крал Хенри е все още жив в Тауър, нали? Все още е добре?

— Все същото — отвърна Уорик. Усети как гневът му напира при тази манипулация, после сви рамене, за да се отърси. Беше прогонен от Англия, оставен да гние както Маргарет Анжуйска преди него. Ами ако пък имаше някакъв обратен път?

— А, добре — рече крал Луи. — Съпругата му ми сподели, че той няма собствена воля, горкичкият. Каква трагедия. Ти познаваш сина му, нали? Буен като див жребец! Ако се съгласиш да се видиш с момчето отново, мисля, че ще се изумиш колко е пораснало само за няколко години. Вече има по-кралско държание, нали ме разбираш. Ако се съгласиш на това, Ричард?

Уорик се поклони за трети път. Маргарет бе отговорна за екзекуцията на баща му. Беше си я представял да умира хиляди пъти, макар и по-нарядко през последните години, когато беше тъй далеч от мислите му. Но кимна, като откри, че жарта вече е изстинала и най-сетне може да се отърси от старата ярост. Сега, когато бе открил нов повод да се гневи.

Бе почувствал пълно отчаяние, когато погребваше телцето на внучката си. Думите на френския крал запалиха лъч в онази дълбока вътрешна тъмнина и му дадоха надежда.