Конн Иггульден - Кръвна връзка

Както си стоеше там, загледан в синьото пространство и подпрян с ръка на мачтата, чу как Изабел изкрещя. Уорик се завъртя инстинктивно, но жена му стигна до нея първа, допря до устните ѝ чаша с вода и постави длан върху корема ѝ под дрехата. Уорик ги гледаше изумен, а жена му дръпна ръката си рязко, сякаш нещо там я ухапа.

— Какво беше това? Бебето ли ритна? — попита той.

Съпругата му Ан, чието лице бе придобило цвят на пепел, поклати глава.

— Не, контракция беше — отвърна тя.

Изабел простена и отвори очи.

— Детето ли е? Да не би да се ражда? — попита жаловито.

Уорик се изсмя мъчително.

— О, не. Понякога се появяват болки много преди раждането. Помня, че и с майка ти беше същото. Нали, Ан? Седмици преди деня на раждането.

— Д-да, да, разбира се — промълви майка ѝ. Притисна длан към челото на Изабел и обърна поглед към мъжа си, без дъщеря ѝ да види, с разширени от тревога очи.

Уорик придърпа моряка възможно най-далеч от тях, чак при бушприта, където се виждаше как водата разпенена шурти край тях.

— Нужно е да се доберем до безопасно пристанище — прошепна той през зъби.

— Но не тук, сър. Хората на адмирала ще ни подгонят още щом разберат кои сме.

Уорик се обърна и погледна през рамо. Денят беше ясен, но френският бряг се намираше твърде далеч, за да се вижда.

— Вятърът е достатъчно силен. Можеш ли да стигнеш до Кале?

И сякаш за да ги пришпори, Изабел наддаде още един силен вик, гласът ѝ се извиси в писък като на чайките над главите им. Това сякаш накара моряка да вземе бързо решение.

— Ако западният вятър се задържи, ще ви откарам там, милорд. Дванайсет часа, не повече.

— Дванайсет! — Уорик възкликна толкова силно, че жена му и Кларънс го погледнаха въпросително. — Детето може да се роди дотогава.

Човекът поклати глава със съжаление.

— При най-висока скорост се движим не по-бавно от всеки друг съд, но не мога да ѝ сложа повече платна, отколкото може да носи. Дванайсет часа биха били добро постижение, милорд — и то при постоянен вятър. А ако мога да постигна нещо по-добро, ще го сторя.

— Връщаме ли се на сушата, Ричард? — извика съпругата му. — Трябва ни безопасно и топло място.

— Няма такова, не и в Англия, не и в този момент, не и когато кралят се е обърнал срещу нас — сряза я Уорик, изпускайки нервите си заради натиска върху него. — Ще отплаваме за Кале.

Завъртяха румпела докрай и с опънати до скъсване платна плавателният съд се завъртя и тръгна с пълен напред по новия си курс.

Уорик се настани на свой ред на руля и усети порещия вълните кораб като жив под ръката си. Виковете на Изабел станаха по-жаловити през последните часове и усилието от контракциите я бе изтощило. Вече нямаше съмнение какво беше положението им. Бебето се раждаше и зеленият бряг на Франция се извисяваше пред тях. Екипажът се трудеше през целия ден, затягаше въжетата, нагласяше двете еднакви платна до милиметър, само и само да успеят още малко да усилят скоростта. Преминавайки, моряците хвърляха нервни погледи към зачервеното лице на младата жена, тъй като никога не бяха присъствали на раждане.

Пред себе си Уорик съзря тъмния масив, който познаваше не по-зле от собствените си имоти. Действително, Кале му служеше за дом в продължение на много години, когато крал Едуард беше още момче. Той гледаше крепостта и града с нещо много подобно на носталгия. Денят беше останал ясен и каналът се бе стеснил, щом обърнаха гръб на Саутхамптън и се отправиха обратно към белите скали на Дувър от едната страна, и Франция и свободата — от другата. Всеки изминал миг го водеше все по-близо до безопасния пристан, но пък по-далеч от всичко, което обичаше и ценеше.

С нов вик дъщеря му го извади от мечтанията му, като този път той бе по-остър и по-продължителен от преди. Моряците положиха усилия да не я зяпат, но на практика върху откритата палуба нямаше истински закътано място. Изабел седеше върху дъските задъхана и с разтворени крака, като държеше от едната страна ръката на майка си, а от другата — ръката на съпруга си. Изпитваше неописуем страх.

— Вече е близо — рече Уорик. — Влезте колкото се може по-навътре и хвърлете котва. Издигнете високо моето знаме на мачтата, за да не ни забавят.

— Този съд няма дълбок кил, милорд — отвърна корнуолецът. — Мога да я вкарам чак до кея.

Уорик обгърна с отчаян поглед претъпканото водно пространство. Зад него крепостта се извисяваше с каменните си стени. Той знаеше точния брой и тежестта на всеки залп от оръдията. Крепостта не можеше да бъде обсадена откъм сушата, защото би получавала провизии откъм морето. Не можеше да бъде атакувана откъм морето поради огромното си оръдие. Тя беше най-добре защитеното притежание на Англия в целия свят и всеки морски съд, който се опиташе да пренебрегне защитата ѝ, щеше да бъде разбит на трески. Дори и така помисли дали да не се опита да мине, прикривайки се зад другите съдове, а после да се втурне през доковете, преди някой да се е досетил за намеренията му.