Конн Иггульден - Кръвна връзка

Едуард стъпи върху блокчето и се метна на седлото, усещайки как старата му сила се събира и набъбва. Протегна ръка за меча и го закачи на колана на кръста си. Последният път, когато тръгна на кон от това място, беше, за да се запъти към собственото си затворничество. Разклати глава при този спомен, като че се отърсваше от оса, която налиташе на кожата му. Нямаше да се страхува. Нямаше да го позволи.

— Покажи ми това село — извика на Антъни Удвил, докато той прекосяваше двора, за да се качи на собствения си кон.

Братът на Елизабет сведе глава, после заедно с Едуард минаха през отворената врата и изчезнаха, обгърнати от слънчевата светлина наоколо.

Уорик беше навън, в двора на замъка Мидълхам, и се потеше да се упражнява с меч. Радваше се на слънцето и на мисълта за плодови сладкиши и сладка през цялата есен, с всякакви лепкави лакомства, направени от ябълки, сини сливи, ренклоди и ягоди, и разни други зрели плодове. Никога не успяваха всичките да ги запазят под формата на конфитюри, саламура или пък оцет, затова местните селяни се натъпкваха с тях, докато започнеше да им призлява от вида им, после слагаха остатъка в охладени килери или пък го изпращаха да вдигне цените на някой пазар. Това беше може би най-любимият му сезон и сега пак си помисли за лондонския двор, който напусна, като за кошмар. Вече над четирийсетгодишен, той можеше спокойно да смята, че годините на интриги и войни са останали зад гърба му. Поне се надяваше да е така: че докато е жив, няма да има нов Тоутън, макар само мисълта за това да го накара да посегне и да чукне на дърво, да се прекръсти. Дори по-стари от него се биеха в битките. Още си спомняше първия граф Пърси, надхвърлил шейсетте, когато падна при Сейнт Олбънс.

Неволно потрепери, сякаш сянката на облак премина през слънцето. Чичо му Фокънбърг се спомина, откриха го изстинал в леглото му само няколко дни, след като бе разговарял с него. Изненада се колко тежко понесе тази загуба. Толкова дълго време се бе дразнил на бащиния си брат, че не беше усетил колко близки бяха станали накрая. Или пък може би смъртта на баща му го бе опустошила отвътре.

Видя, че по главния път се задават двама ездачи, обвити в облак прах. Той замъгляваше въздуха зад тях и привлече вниманието му, затова се вторачи напрегнато в тъмните фигури, които приближаваха. Такава скорост и устрем обикновено не предвещаваха добри новини. Почти му се прищя да се върне обратно вътре и да затвори вратите. Това можеше най-после да е брадвата, която щеше да му отсече главата, ударът във врата, от който толкова се страхуваше и очакваше още откакто Едуард се бе завърнал в Лондон.

Цял месец измина без новини за бунтове, макар че той имаше слуги и шпиони из всички къщи на столицата, за да го предупредят, ако кралят тръгне на път с въоръжена сила.

Преглътна притеснено. Зад гърба си чуваше как мъже и жени викат тревожно, щом видяха ездачите. Стражата му сигурно вече събираше съоръжения и коне, подготвяйки се да го защитават или пък да тръгнат напред при негова команда. Уорик стоеше сам пред огромната къща с присвити очи. На бедрото му висеше един стар къс меч, макар че по-скоро бе сечиво, отколкото оръжие, секира на кожен ремък, провесен от колана му. Използваше го в градината, за да прочиства стари клони, но дръжката му беше удобна. Импулсивно го освободи и го облегна на една пейка наблизо, за да е готов за употреба.

Безпокойството му нарасна до паника, когато видя, че един от ездачите е брат му Джордж, а другият — Ричард Глостър, вече доста по-добър на коня от архиепископа. Брат му подскачаше и се тресеше на седлото, като едва се удържаше да не падне — късмет бе, че животното не го хвърли.

Уорик усети как пулсът му се учести, щом брат му и братът на краля спряха, а зад тях се вдигна облак в землист цвят, който продължи да се движи напред, след като слязоха от конете. Той се изкашля в шепата си и стомахът му се сви, когато разчете изражението по лицата им.

— Кралят ли? — попита ги.

Епископ Джордж Невил кимна.

— Или пък е жена му. Така или иначе, намерили са хора, които са готови да те обвинят в държавна измяна. Вярвам, че сме изпреварили заповедта за арестуването ти, но надали с повече от няколко часа. Съжалявам, Ричард.

— Фигурира и името на Джордж Кларънс — избълва Глостър и гласът му секна. — Собственият ми брат. Ще му съобщиш ли?

Уорик изгледа младия мъж, който преди време беше поверен на грижите му. Без помен от момчето, което беше преди, Ричард Глостър стоеше там с пребледняло и мрачно лице, с дрехи, потънали в прах.