Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Печатът ми е при теб, довърши останалото сам — той стана заедно с Уорик и пъхна документите в ръцете му. — Ето, имаш, каквото искаше. Сега да видим дали си в състояние да изкупиш поне някаква част от достойнството си, от клетвата си? Ще ми позволиш ли да напусна този замък?

Уорик преглътна. Гонеше го отчаян страх, че е предизвикал собственото си унищожение. Ужасно го притесняваше фактът, че Едуард не прочете страниците, които подписа. Кралят настоя за този тест на честта, като инстинктивно откри същината на нещата. Нима имаше значение колко внимателно Уорик е съставил документите, които трябваше да подпише и подпечата? Най-важно от всичко бе думата на Едуард. Уорик успя единствено да направи знак на стражите, а те се оттеглиха от вратата. За първи път от седем месеца тя се отвори.

Едуард прекоси помещението с три бързи крачки, с такава скорост, че накара пазачите да се спогледат напрегнато. На прага се поколеба, съзирайки тъмните стъпала, които се спускаха надолу.

— Мисля, че трябва да слезеш с мен долу, Ричард. Не ми се ще стражите ти неволно да ме пронижат в гърдите с някоя стрела. Бих предпочел кон, макар че, ако се налага, ще вървя.

— Разбира се — рече Уорик, изведнъж почувствал такова изтощение, че едва можеше да мисли. Сам Бог знаеше, че и преди бе допускал грешки. Едуард го бе принудил да разбере, че всичко опира до доверието. Той тръгна към стълбите и кралят се обърна към него:

— Смятам, че след всичко това няма да те повикам в двора, Ричард. Макар че ще съм обвързан с опрощението и помилването, не бих могъл да кажа, че сме приятели, вече не. И мисля също, че най-безопасно за теб ще е да не пресичаш пътя на жена ми още известно време. Къде е отседнала сега тя? Скоро ще видя нея и децата.

Уорик сведе глава, обзет от чувство за срам и загуба.

— В Бялата кула е, заклевам се, по свой собствен избор. Никой не се е отнесъл зле с нея. Нито съм я виждал, нито съм чувал нещо за нея от месеци.

Едуард кимна и смръщи вежди.

Уорик го придружи до конюшните, където главният коняр избра за краля един хубав широкоплещест кастрат. Уорик му предложи наметало, но той в нетърпението си да напусне килията си отказа.

В тъмното огромните порти на замъка се отвориха отново и крал Едуард, гордо изправен на коня, изчезна в нощта.

Конникът беше целият потънал в прах от пътя, със сплъстена брада. Мръсотията проникваше във всяка гънка на лицето и дрехите му, макар че не носеше наметало и ръцете му бяха до лактите почернели като на ковач. Огромната му височина караше хората да се чудят и да го заглеждат. Дори един на хиляда не бе видял лице в лице краля, когато Едуард застана на стъпалата пред Уестминстър и ги събра за похода на север. Тогава той бе богато пременен с наметало и дрехи, украсени със златни нишки. Беше гладко обръснат и косата му бе по-къса от тази маса от масури и мръсни възли, която ездачът сега бе вързал назад с лента плат, откъсната от туниката му.

Яздеше бавно и животното бе увесило нос заедно с господаря си. Вечерите бяха дълги и светлината добра, когато един по един мъже и жени наизлизаха по улиците зад него и се чудеха шепнешком, питаха на глас, едва смееха да вярват в чудото.

Един млад монах притича до изтощения ездач и положи длан върху засъхналата кал по стремето. Вторачи се нагоре, задъхан, и затича редом с него, като се напрягаше да види през брадата и мръсотията.

— Ти кралят ли си? — попита го.

Едуард отвори едното си око и го загледа.

— Да, аз съм. Дойдох си у дома.

Щом чу думите му, монахът застина, остана със зяпнала уста насред пътя, а около него се събра тълпа.

— Какво каза той? Крал Едуард ли е?

— Че кой друг да е? Виж колко е грамаден.

Монахът кимна и невярваща усмивка издърпа крайчеца на устните му.

— Той е! Крал Едуард. Каза, че се е върнал у дома.

Тогава всички нададоха рев и вдигнаха ръце във въздуха. Като един, лондончани препуснаха след самотния ездач, който все още яздеше към Тауър. Все повече народ се събираше — от всяка улица, от всяка сергия и къща, които подминаваха. Докато Едуард стигне до портата на Лондонската кула, зад гърба му вече стояха хиляда негови поданици и още прииждаха зад тях. Някои дори носеха оръжие, готови да изпълняват заповеди.

Едуард знаеше, че е пътувал достатъчно бързо, за да пристигне преди всякакви вестоносци. Конят му почти бе окуцял от изнемога. По тази причина не знаеше дали пазачите в кулата са били предупредени за неговото освобождаване. Стисна челюст. Той беше кралят и хората му стояха зад него. Нямаше значение какво им е било казано. Събра увереност и тръгна напред, заудря с юмрук по вратата и зачака, усещайки как стотици очи пълзят по гърба му.