Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Кой е там долу? — извика някакъв глас.

— Едуард, крал на Англия, Уелс и Франция, лорд на Ирландия, граф на Марч и херцог на Йорк. Отворете тази врата!

Той забеляза движение на хора, които се привеждат от високата стена. Не погледна нагоре, просто зачака спокойно. От вътрешната страна се чу скърцането на резета, после изтрополи желязна решетка, която повдигаха. Едуард обърна поглед към морето от лица зад себе си.

— Бях задържан, но сега съм свободен. Вашата вярност ме освободи. Нека това ви води.

Веднага щом под шиповете на вдигащата се решетка се отвори достатъчно място, Едуард се провря вътре, отдръпвайки се от процесията, която се виеше зад гърба му. Закрачи през каменния вътрешен двор към Бялата кула и съпругата си Елизабет.

Едуард гледаше как децата си играят — по-голямата му дъщеря размахваше парче ябълка пред сестра си на малко повече от ръка разстояние. Двете момчета на Елизабет от първия брак се състезаваха да носят момичетата през цяла върволица от зали в замъка Уиндзор и препускаха през вратите с крясъци като бойни викове. Едуард не изпитваше кой знае каква привързаност към синовете ѝ. Естествено, беше им назначил учители, за да се упражняват с меча и да се учат, така че да не го излагат. Оттук нататък не се интересуваше от тях повече от кой да е непознат.

Но за трите си дъщери откри, че ги обожава, когато не са наоколо му, сякаш идеята за тях му доставяше някак си повече радост, отколкото истинското им присъствие с писъците им и непрекъснатото изискване за внимание. Обичаше ги най-много, когато ги нямаше.

Елизабет хвърли поглед към съпруга си и се усмихна, прочитайки без проблеми мислите му, все едно бяха нейни. Още щом започна да се смръщва, тя отпрати всичките ревящи и вдигащи глъчка деца навън и затвори вратата, за да не ги чуват.

След като шумът утихна, Едуард облекчено премигна, вдигна очи и я разбра, улавяйки усмивката ѝ. Елизабет бе много грижовна към него, макар и не по начин, който да го направи слаб, или поне се надяваше да не е така. Той ѝ се усмихна в отговор, макар че нейното изражение вече бе станало сериозно. Докато я гледаше, тя прехапа долната си устна.

— Не съм те безпокоила с това, точно както ти пожела, вече цял месец — заговори тя.

Той изпъшка, веднага разбрал за какво става дума. Макар жена му да твърдеше, че е останала безмълвна, беше виждал всеки ден в очите ѝ този тих упрек.

— И съм ти благодарен — отвърна той. — Подчини се на това, Елизабет. Иначе то ще посее горчивина помежду ни, ако не успееш да се отърсиш. Подписал съм помилване за всички престъпления. Амнистия за държавната измяна. Няма да има изземване на имущество и лишаване от права, няма да има екзекуции, нито пък наказания и преследване.

— Значи — рече тя с уста като тънка бледа линия — отново ще оставиш плевелите да поникнат. Няма да сториш нищо, докато техните пипала се разрастват, за да задушат собствените ни деца.

Докато говореше, прекара ръка през корема си, сякаш да се защити. Там все още не се забелязваше истинска заобленост, макар че знаеше признаците. Сутрешното повръщане вече бе започнало, този път толкова силно, че по бузите ѝ се появиха спукани капиляри. Това ѝ даваше надежда за момче.

Едуард поклати глава. Недоловил мислите ѝ, той просто проявяваше упорит гняв, докато тя го притискаше.

— Казах си волята, Елизабет. Бях ясен. Сега, разбери от дума. Ако не се откажеш, това ще застане между нас. Не мога да променя миналото. Брат ми е женен за Изабел Невил и двамата чакат първото си дете. Нима мога да изкореня това семе? Баща ти и брат ти Джон са мъртви — той нацупи устни. — Не мога да ги съживя, Елизабет! Сега брат ти Антъни е граф Ривърс. Нима искаш да му отнема титлата? Този път води до лудост. Нека е достатъчно, че забраних на мъжете Невил да стъпват в двора. Не е нужно да ги виждаш в скръбта си. Останалото… останалото е минало и аз отказвам да се връщам към него ден и нощ, да го чопля, докато прокърви отново.

Той чу колко бе повишил глас в гнева си и извърна очи, почервенял и засрамен.

— Мисля, че си прекарал твърде много време да въздишаш и да мечтаеш за Лондон, Едуард — каза жена му, като смекчи гласа си и го докосна по ръката. — Трябва да излезеш да пояздиш, може би да занесеш правосъдие на местата, където шерифите и бирниците все още не са сменени. Сега има много села, които се нуждаят от това. Брат ми Антъни ми разправяше за някакво място на не повече от трийсет и пет километра на север. Трима мъже са обвинени в убийство, хванали са ги с окървавените ножове в ръце и със скъпоценностите, които са откраднали от една голяма къща. Оставили са зад себе си мъртви баща и дъщеря. Въпреки това имат добър сън в килиите си и се присмиват на местната войска. Хората там нямат кралски служители. Преди няколко месеца имало кървави бунтове и се страхуват. Не смеят да съдят престъпниците, без да присъства съдия.