Конн Иггульден - Кръвна връзка

Подпалвачите поне не бяха разпрострели пипалата си дотук. След като нападенията се увеличиха по брой и диващина и плъпнаха из цялата страна, той заповяда да затворят плътно най-важната му крепост, като наблюдението бе на смени и имаше обсаден режим. Никой не влизаше или излизаше и тези вътре нямаха никакъв контакт с местното население. Беше дал ясни заповеди да се показва арбалет на всеки мъж или жена, които приближаваха стените, и да се стреля срещу всеки, който не се оттегля.

Това означаваше, естествено, че местните ловци изпразваха горите му от елени и гъски, но нямаше как да се противопостави. С графството тъй близко до въстание и хаос не можеше да си позволи навън да плъзне мълвата, че крал Едуард е държан в плен там.

Стражите от високите пътеки по стените се взряха надолу с безизразни физиономии, когато им показа сигнала. Едно наметало, развято от копието, беше достатъчно ясен знак и той спря да го размахва, щом го заболяха ръцете, изчаквайки стрелците да повикат някой сержант. Да се вземе решение да отворят главната порта по време на обсада, беше сериозно нещо. Уорик чакаше, а дъждът се засили и започна да го брули. Конят му потрепери, по якия му врат и слабините му мина вълнообразна тръпка от студения въздух. Докато отвътре се покаже първият лъч светлина, устните му вече бяха посинели и едва успя да кимне на пазачите, когато го разпознаха и отстъпиха назад. Зад него веднага затвориха и залостиха вратите, железните решетки с потракване се спуснаха надолу. Той разтърси глава, за да отмахне дъжда от лицето и косата си, после поведе коня си с отпуснати юзди по „убийствената пътека“. Тя не беше по-дълга от четирийсетина крачки, но от всички страни бе открита за проходи и ниши, където най-вероятно стрелци бяха заели позиция. Стигна до края ѝ и за миг затвори очи, вдишвайки миризмата на мокрия камък и студа. Замъкът още веднъж бе изолиран от света. Тъй като край него минаваше река, вътре имаха безкрайни запаси от чиста вода и достатъчно осолено месо и зърно, за да могат с години напред да пекат хляб. Светът, с всичките му проблеми и скърби, се превърна в място извън тези стени.

Уорик усети как се отпуска. Предаде коня си на едно момче и мина през вътрешната врата към огромния двор. Не можа да се сдържи да не вдигне поглед към кулата, където се намираше килията на Едуард. Долавяше, че икономът на замъка му недоволства за имотите и рентите, но не си направи труда да го слуша, като вместо това подбираше пътя си. Икономът спря и той му благодари, но очевидно бе, че вниманието му е другаде. Мъжът изостана, докато Уорик пресичаше огромния вътрешен двор, заобиколен от прозорците на голямото имение, които проблеснаха в златисто, щом започнаха да палят светлини, за да приветстват господаря на дома. Вървейки, той потупваше торбата на рамото си и опипваше купчината книжа в нея.

Едуард не се беше променил видимо през лятото на своето пленничество. Уорик беше чул, че прекарва часове всеки ден да повдига столовете и леглото си, да заема странни пози с тялото си. Бяха му отказали меч, дори и такъв за упражнения — с изтъпено острие, страхуваха се какво би могъл да извърши с него. Отказаха да му дадат и бръснач и в резултат на това той беше пуснал огромна черна брада, с която видът му беше като на подивял отшелник.

Но тъй като все още бе по средата на двайсетте си години, общото му физическо състояние надали бе пострадало много, помисли си със завист Уорик. Щом влезе при него, долови миризмата на пот, пронизваща мускусна миризма, която не беше съвсем неприятна, като урината по лапите на някое куче.

Беше облечен в същата риза, с която го бяха заловили, макар да се виждаше, че е била прана и дори един от шевовете беше поправян. Икономът и прислугата нямаха причина да се отнасят грубо с него, а и биха били истински глупаци да го сторят.

Безмълвно, Уорик посочи към един широк, тапициран стол, усещайки, че тази трудна среща би протекла малко по-добре, ако Едуард няма възможността да го гледа отвисоко. Кралят с удоволствие демонстрираше превъзходството на ръста си над другите. Винаги го беше правил.

С изкривена усмивка Едуард се отпусна на стола. Не излъчваше и грам спокойствие. Всеки мускул беше стегнат и изглеждаше така, сякаш би скочил и при най-малката провокация.

— За какво ли си дошъл сега, а? — попита го. Уорик отвори уста, но кралят продължи, преди да успее да заговори. — Могат да ти съобщят, че съм добре, с бележка по гълъб или с вестоносец. Не, сега си тук, за да избереш едно от две определени неща.