Конн Иггульден - Кръвна връзка

Понякога слугите бягаха и ги оставяха, без да ги преследват. Други избираха да останат, за да предупредят домакинството след години вярна служба. Тогава не им прощаваха, на семействата или на онези, които им служеха. Огънят ги изгаряше всичките.

Наричаха себе си „подпалвачи“ и жестокото им занимание си личеше по кожата им. Лицата им винаги бяха зачервени и изпоцапани със сажди, възпалените им очи ги правеха да изглеждат страховити на външен вид. Те палеха факлите си и пускаха конете да тичат на воля, после подпалваха конюшните. Когато обитателите изтичваха навън, биваха обграждани от мъже, въоръжени с тояги и секири, с прикрити лица, за да не ги разпознаят. Налагаха всеки, който излезете навън, понякога чупеха глави, които нямаше да заздравеят. После пожарите продължаваха — сграда след сграда, хамбар след хамбар, докато цялата провинция не заблестеше в златисточервено и студеният въздух не се превърнеше в топъл бриз, който носеше миризмата на въглен и опустошение. Докато местните фермери и бирникът дойдат с конете си, пожарите вече се бяха разпрострели твърде много, за да бъдат потушени. Старинни къщи биваха превърнати в черни угарки, които тлееха с дни и нощи. После, на седемдесет или на сто и трийсет километра оттам, Подпалваните изникваха отново от нощта и заставаха в обичайния си кръг с пращящите си факли.

И преди беше имало въстания, малки и големи, срещу жестокостите и по стотина други причини. Хората в Англия винаги се бяха надигали бавно, отчасти от страх заради това, което чувстваха отвътре. Те бяха понасяли жестокостите и бедността с мрачен гняв, като пиеха безпаметно и изразходваха неприязънта си в кървави съревнования. Търпяха заради данъци да ги обират до последното пени, макар че, един бог знаеше, че бяха най-нисшите от всички грешници. Бяха усещали върху гърба си бича на законите, които ги оставяха да се люлеят на вятъра — а онези, които ги бяха обичали, излизаха и започваха да палят и да колят за отмъщение. Винаги някои биваха залавяни и обесвани, във всяко поколение, като предупреждение за всеки, който може да реши да грабне пръчката, която го е ударила. Такъв беше древният, нормалният път на нещата и дълбоката провинция винаги по някакъв начин беше по-тъмна от градските улици. Имаше села на тишина и грях, а насред мира и добитъка клокочеше гневът. Тежкият живот раждаше грубовати мъже и жени, които при нужда можеха да носят факла или пък острие. В крайна сметка нали те сечаха и убиваха, и работеха до изнемога просто за да живеят.

Тази година беше различна. Подпалвачите дойдоха на места, които никога не бяха чували за тях. Станаха и по-жестоки през месеците, в които крал Едуард бе задържан от предателите. Огромни къщи избухваха в пламъци въпреки че бяха с врати, заковани с огромни нитове. Никой не обръщаше внимание на писъците. Каменни замъци бяха подпалвани от собствените им слуги, а благородническите семейства — убивани от арендаторите си, верни им през целия си живот, докато накрая не пренебрегнаха лоялността си.

Имаше изключения — села, по-стари от света, се възползваха, за да уредят отколешните си сметки. На всяка улица, на всеки площад имаше нови тела, като някои от тях бяха убити заради вражда или от пиянство, а хората на закона трепереха по домовете си и чакаха многозначителното почукване. Останалите обаче, най-голямата част от погубените, бяха членове на един клан, на едно семейство — по-точно от имуществото на един човек. Стадата на Невилови бяха изтребени. Въглищните мини в Уорикшир избухнаха в пламъци. Корабите на рода Невил горяха както бяха на пристан, а огромните имения на Ричард Невил станаха на пепел, телата в тях бяха овъглени до черни кости.

След като месеците минаваха, без да има известие за освобождението на крал Едуард, нападенията и пожарите станаха дори по-открити. Разни мъже сриваха с ритник вратите на уорикширските странноприемници и кресливо задаваха въпроси. Когато отговорите не бяха каквито трябва, те хвърляха вътре гърнета с масло и палеха факли, а отвън стояха с вили, за да държат посетителите затворени. Подпалвачите си имаха водачи, трима различни убийци, всичките познати под името Робин от Рийдсдейл. Обобщеният образ на тримата беше гласът на войниците от битката при Тоутън. Те бяха и гласът на заточения крал, надаваха вик от негово име.

Лятото отминаваше, а реколтата не беше прибрана докрай, защото хората се бояха, че пълните хамбари ще привлекат Подпалвачите, а и защото работниците страняха от имотите на Невил, за да не ги нападнат на път за къщи. Насажденията гниеха по полето и цели стада изчезваха, или още по-лошо, намираха ги с прерязани гърла. Въглищните мини не можеха да бъдат изгасени и от тях във въздуха се издигаше колона от дим като от погребална клада, която се виждаше из цялото графство и можеше да гори до края на света, а пламъците се криеха дълбоко в недрата на земята и тлееха скрити вътре.