Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Ако ми донесеш купата наблизо, ще опитам — отвърна чичо му.

Уорик прикри отвращението си, изпразни повръщаното в кофата за помия и я избърса с чиста кърпа, преди да му я подаде заедно с чашата вино. С иронично изражение Фокънбърг вдигна тост.

— Дано нещата не се повторят — рече и отпи, като млясна с уста. — И смятам, че семейството на жена му има голяма роля за разбунването на страната. Част от неприятностите ни се дължат на нейните пари, Ричард. Онези, които се наричат Подпалвачи. Бих се обзаложил, че нейните монети подрънкват зад всеки хамбар и изгоряла къща.

— Чудех се дали да не предложа трона на Кларънс. Казвам ти го, защото знам, че ще отнесеш тези думи в гроба, чичо. Но за да го сторя, трябва да заповядам да убият Едуард, а не просто да го държат затворен. А не съм убеден, че дори мога и затворник да го оставя още дълго време. Твърде много хора искат освобождението му и ако той избяга… — гласът му секна само като си представи този огромен вълк, разбеснял се на свобода. Потръпна. — Той наистина е кралят, чичо. Това е най-странното. Сега го виждам ясно и ме изпълва страх от това, че направих грешката да го заловя. Искам само да намеря някакъв начин да го върна на трона му, без с това да причиня унищожението и изземването на всяка къща на семейство Невил.

— Това щеше да е прекрасна идея, преди Джон да екзекутира бащата и брата на кралицата — рече прегракнало Фокънбърг.

Цялото му гърло пулсираше и под погледа на Уорик той приближи купата до устата си и изплю една млечночервеникава струйка в нея. Уорик извърна очи, за да не става свидетел на неудобството му. Почака, докато звуците утихнат, после го погледна и видя, че съвсем е пребледнял и бърше потта от челото си.

— Не е особено приятно — прошепна чичо му. — Но след като тъй или иначе умирам, може би трябва за последно да грабна една брадва и да отсека главата на краля. Можеш да ми припишеш целия заговор и да възвърнеш малко от достойнството на Кларънс.

— И да видиш името си запратено в калта ли? — отвърна Уорик. — Не, чичо. Той ми каза, че няма да прибягна до убийства, и беше прав. Неговото убийство ще докара и друго, а после още десетки. Няма да потъна тъй дълбоко в кръв. Не. Все едно, както стоят нещата, няма да оцелеем и часове в огньовете, които ще пламнат след смъртта на Едуард.

— Няма кой друг — отвърна Фокънбърг с позакрепнал глас. — Ни един от братята на Едуард няма да се довери на онзи, който го е убил. Ако издигнеш Кларънс или Глостър, сам си слагаш главата на дръвника. Не, трябва да се сдобриш с краля. Единствено това ти остава.

— Мислил съм си го, нима допускаш, че не е така? Но ти не си отишъл да го видиш. Той е полудял от гняв. Три месеца в килия и вече два пъти е пробивал през вратата и е убил един от пазачите си. Трябваше да поправям вратите, докато той се нахвърляше срещу оголените мечове, като ме предизвикваше да го убия. В други дни пък седи и яде и най-спокойно ми говори какво трябва да направя в кралството. Отегчен е, гневен и отмъстителен, а ти ме караш да го освобождавам. Как ми се щеше да можех!

— Ако не беше убийството на двамата Удвил, бих потвърдил с „да“, можеш да го освободиш. Той спазва определени правила, дали наследени от баща му, или може би от теб — не знам. Все повтаряш, че вече не е момчето, което си познавал, че е крал. Ами на това се довери тогава. Накарай го да подпише опрощение за всичките ти престъпления, защита от законно преследване и възмездие, да се закълне в честта и живота си, в живота на своите деца, каквото го накараш.

— И мислиш, че мога да се доверя на думата му? Наистина ли? — попита го Уорик и по лицето му ясно пролича колко е отчаян.

— Мисля, че дори останалата част от света да потъне в пламъци, да, пак ще можеш да вярваш на думата му.

— Е, останалата част от света наистина е в пламъци! Ами титлата на Джон?

— Фокънбърг поклати глава.

— Не бих искал твърде много, Ричард. Тя беше подарък от Едуард и сега той си го взема обратно. Ако виждаш някакъв друг начин, с удоволствие ще те изслушам, може би преди болката ми да стане твърде нетърпима.

— Съжалявам, чичо — рече Уорик и се отпусна пораженчески. — Добре, Едуард е крал. Ще го накарам да подпише опрощение. Той не е гневното момче, което познавам, вече не. Мразя се, че трябва да вярвам на клетвата му, но изобщо нямам друг избор.

Ричард Невил спря пред масивната порта на замъка Уорик. Над главата си държеше копие, от което се вееше гербът му — избродирани върху платно мечка и жезъл. Лекият ръмеж помрачи още повече настроението му; беше му студено, чувстваше се уморен. Намираше се на три дни път от Лондон, но все едно бе в друга страна. Беше един тъжен ден някъде насред Англия и мястото изглеждаше точно толкова пусто и мрачно, колкото бе очаквал.