Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Аз съм кралят ! — изрева Едуард с такава сила, че стражите трепнаха. — Освободете ме!

Уорик го остави да крещи и излезе навън на слънце, качи се на коня и се запъти обратно към Лондон с лице по-мрачно от буреносен облак.

Централната част на Лондонската кула беше най-старата — кула от бял варовиков камък, по-висока от външните стени, и позволяваше гледка над града и Темза, която течеше под нея. През нощта Елизабет се вмъкна през малката вратичка и се изкачи на покрива от старинни плочи, обрасли в птичи гнезда и лишеи. Вятърът веднага раздуха косата и дрехите ѝ, а тя се взря в потъналия в тъмнина град. Луната леко блестеше върху къщите и самата река, но единствената друга светлина идваше от факлите на бунтовниците, които маршируваха през цялата нощ — чуваше тропота от стъпките им дори в неспокойните си сънища. С ревове те искаха кръвта на Невиловите мъже — това ѝ носеше задоволство, но и ужас.

Знаеше, че хората изпитват обич и страхопочитание към мъжа ѝ, разбира се. Беше придобила впечатлението, че английските търговци и рицари, както и благородните лордове, се зарадваха от това, че Едуард се възкачи на престола, като прокуди учения крал в килия и позволи на френската му съпруга да избяга у дома при баща си. Дори и така очевидно не е била наясно със степента на тяхната преданост, със силата на техния бунт срещу залавянето му.

Новината се разнесе с гневните думи от градските събирания, където всички викаха и разбиваха вратите на домовете на важните служители, плячкосваха най-ценното, а после ги подпалваха, за да прикрият престъпленията си. Щом хората в някой град или село научеха, бързо пращаха вестоносци до съседния, а после те до съседния, и така се събра поход от десет хиляди души със запалени факли и със секири в ръка. Оратори и капитани, които бяха участвали в битката при Тоутън, призоваваха народа да преследва изменниците Невил.

Устните ѝ се разтеглиха и разкриха зъбите, макар че изразът ѝ бе по-скоро на болка, отколкото на задоволство. Вятърът я изпълни и я накара да се почувства лека като мразовития въздух. Единственият мост през реката не бе далеч от кулата. От мястото, където стоеше, можеше да види редица от факли, които се задаваха откъм Саутуърк и надаваха ликуващи викове, необуздани мъже, които се връщаха по домовете си. А в далечината отвъд реката — бледото сияние на тъмния фон на небето на някаква голяма къща, която догаряше.

Беше извикала кралските лордове и ги призова към възмездие, с пламнали очи, в които нямаше сълзи. Невилови бяха започнали пожара и сега той щеше да се разраства и да ги погълне всичките. Вятърът спираше дъха ѝ и тя усещаше до̀сега му като ръце, които се притискат в нея.

Още от самото начало бе знаела колко дълбоко Невилови бяха впили зъбите си в кралството, като червеи в ябълка. Откриваше все повече и повече доказателства за това, накъдето и да погледнеше. Скъпият ѝ доверчив съпруг беше останал сляп за всичко. Прояви най-елементарен здрав разум, като се опита да охлаби хватката им, преди да са го съсипали.

— Права бях — каза тя на вятъра. Успокои я това, че го изрече на глас, а после вятърът веднага пръсна думите ѝ във въздуха. — Видях го, но те излязоха по-силни, отколкото си мислех, и по-жестоки.

Повеят се засили и върна сълзите ѝ в разветите коси, пъшкайки, сякаш страдаше от същата изгаряща болка. Баща ѝ и брат ѝ бяха убити от Невил. От тук насетне нямаше да има милост за тях. Те бяха пролели кръвта на семейството ѝ и тя нямаше да се успокои, докато не ги превърнеше в пепел.

Някои я наричаха вещица през първите години от брака ѝ заради това, че толкова здраво бе впримчила съпруга си и двора му. Но това не беше нищо друго освен злобата на женствени мъже и мъжествени жени. Въпреки това сега, в тази буря, съжаляваше, че не е истина. В този момент би дала безсмъртната си душа за силата да може да издири враговете си и да им пръсне черепите върху камъните. Баща ѝ не заслужаваше тази съдба. Тя го бе довела в двора и той плати с живота си за това. Стисна юмруци и усети как ноктите ѝ се забиват в дланите.

— Дано всички умрат сега — прошепна. — Дано Невилови да страдат , както аз съм страдала, както и заслужават. Ако Бог и светиите не ми отговорят, о, духове на тъмнината, вие чуйте думите ми! Повалете ги. Върнете ми съпруга, а тях оставете да горят в ада.

Идваха след залез-слънце, вървейки по пустите селски коловози в колона по един. Появяваха се из кръчмите, за да отмият праха от изминатите по пътя километри, и се представяха само на онези, на които имаха доверие. Щом паднеше нощта, завързваха на лицата си кърпи и понасяха масло и фенери, покрити с капаци срещу вятъра.