Конн Иггульден - Кръвна връзка

— И в замяна вие нарушихте клетвата си за вярност. Измяна, заради която ще горите във вечен огън.

Джон Невил се изсмя на тази заплаха, мрачно бухане, което почти звучеше като плач.

— Трябваше на брат ми да кажете тези думи, милорд. Това ужасно тормози неговата съвест. А аз? Аз ще се изповядам и ще остана чист като новороден. Но първо ще въздам справедливост за вас. Мъжете ми ще бъдат свидетели.

Тогава към тях приближи синът Удвил, който бе свободен да върви, макар и със завързани ръце.

— За вас няма връщане назад, сър, не и ако убиете членовете на собственото семейство на краля. Разбирате ли? Няма да има изкупление, мир, никога вече. Ако сега ни освободите, можем да отнесем исканията ви на сестра ми. Нортъмбърланд ли желаете? Може пак да го получите — и то с такива документи и печати, че никога няма да могат да ви го отнемат.

— О, боже Господи, как си служиш със закона, момчето ми! — отвърна Джон Невил с блеснали очи. — Дори не знаех, че можеш да ми отправиш такова примамливо предложение. Естествено, аз ще се доверя на думата ти, след като вече веднъж не си я спазил към мен.

Той изръмжа и срита краката на младия рицар, а после го изгледа как се просна на земята.

— Сега съм маркиз Монтагю. Макар да се опасявам, че ми оставиха трохите, това е всичко, което имам — той погледна стреснатите лица около себе си. — Донесете ми брадва тук — и доведете още неколцина свидетели.

Бащата и синът изглеждаха поразени, докато Джон Невил повиши тон, тъй че всички да го чуят.

— Какъв по-добър съд от Божията зелена трева? Върху английска земя. Нима има повече справедливост в дъбовите греди? Или пък в железните решетки? Не, момчета. Ние тук сме честни мъже. Нямам нужда от друг съдник освен Бог отгоре и собствената ми съвест — обявявам този съд за открит.

Хората му се събраха в кръг и Джон Невил свали граф Ривърс да коленичи на земята до сина си, притискайки го към мократа пръст.

— Вие, двамата Удвил, които сте без особено потекло, сте обвинени, че сте били лоши съветници на краля на Англия, че сте свили гнездо в лукса от фино кадифе и кожи, като в същото време сте принизили семейство от по-благородно потекло и кръв.

Навсякъде наоколо се тълпяха мъже, стояха и гледаха безмълвно. Джон Невил приближи до граф Ривърс и каза:

— Ти лично си участвал в присвояването на титлите на един свестен човек, като по този начин си се издигнал и си заел неговото място. Ковчежник и граф!

В неговата уста тези титли прозвучаха като обвинение и обида. Джон Невил бутна с все сила стареца по гръб на земята. Синът му извика от страх, когато тиранинът на свой ред застана над него. Младият мъж огледа студените лица около себе си, все още надявайки се, че всичко е просто жестока шега.

— Ами ти, който се ожени за една стара херцогиня, само и само да ѝ откраднеш титлата! По мое време рицарят беше човек на честта. Засрами се, момче!

Той също бе повален по гръб на земята.

Джон Невил направи знак на един от хората си и онзи приближи бързо със секира на рамо. Двамата Удвил мъчително се обърнаха в коленичеща поза, без да смеят да се изправят. Баща и син се вторачиха в тежкото острие със страх, но и с презрение, изписано по лицата.

— Обявявам ви за виновни, че сте компрометирали титлите и живота си — продължи Джон Невил. — И ви осъждам на смърт. Предполагам, че не е подходящо съдията да изпълни присъдите, затова ще бъда само свидетел. Ще уведомя близките ви, не се безпокойте. Много ме бива да пиша писма до семействата.

Той кимна на събралата се тълпа.

— Някой от вас да изтича в града след предишното момче. Няма да имаме нужда от съда, вече не. И ми донесете малко топъл хляб и месо. Усетих, че апетитът ми се изостря.

После с жест подкани набития мъж, който бе приближил.

— Свърши си работата, сине. Да въздадем справедливост. А вие двамата — дано Бог се смили над черните ви Удвилови души.

Макар замъкът Уорик да му даваше името, което използваше най-често, той не беше сред любимите места на Ричард Невил. Построен на самия бряг на реката Ейвън, той бе влажен и студен сутрин и представляваше един огромен масив от пристройки, разхвърляни из двор, който беше едва ли не прекалено голям за човешките измерения. За разлика от някои други негови имения, обширният замък представляваше укрепление, пригодено по-скоро за война, отколкото за удобства.

Крал Едуард бе заточен в помещение, високо в западната кула, и бе охраняван от двама стражи на вратата и още една двойка в подножието на стълбите. Нямаше опасност да избяга въпреки огромната му сила и ръст, които го превръщаха в опасност за всекиго наоколо му. Кралят бе дал дума да не се опитва да избяга, макар че надали щеше да я спази, ако не направеха опит да преговарят за откуп, така че той да уреди изплащането му. На това поне Уорик знаеше, че кралят няма да се хване. Той нямаше нужда от кралския откуп.