Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Вече е почти тъмно. Ще тичате ли обратно към вашата крепост Кале, милорд? — попита крал Луи. — Бързо, като малки мишлета?

Очите на краля се бяха присвили в ситни бръчици от удоволствие отново да види Изабел с дълга тъмна коса, привързана със сребърна шнола, която се спускаше до кръста ѝ.

Уорик погледна краля и се зачуди, не за първи път, доколко този мъж наистина го разбираше. Не беше нещо, което ще каже на глас, но важно бе младите да консумират брака си. Щяха да преспят една нощ в странноприемницата близо до крепостта Кале, като им даде самостоятелна стая. След това няма човек, дори крал, на света, който можеше да анулира брака им.

— Само няколко километра са, Ваше Величество, макар че денят беше дълъг, много дълъг . Може би ще прекараме нощта в удобство. Като си помисля, само тази сутрин бях в Лондон! Скоростта, с която се движи светът, е невероятна!

— Тогава ще ви кажа сбогом, милорд — и късмет! Ще се срещнем пак като приятели, не се съмнявам.

Крал Луи изчака възпитано малката група да се качи на конете си и да се настани удобно, и остана в църковния двор, докато те не изчезнаха в нощта, в безопасност и отново на път. Все още не знаеше дали щяха да успеят, или да се провалят, но беше положил солидни камъни за основа, невидими, но въпреки това на мястото си. Кралят въздъхна. Тя беше изумително красива, толкова влюбена, че имаше очи единствено за младия херцог до себе си.

— О, какво е да си млад! — рече той на себе си. — Когато животът е толкова прост .

— Моля, Ваше Величество? — рече предпазливо един от хората му, свикнал с мърморенето на краля.

— Нищо, Ален. Води ме някъде под покрив. Води ме към топло местенце с хубаво червено вино.

Едуард напредваше, макар че луната беше тъничък сърп и камъните по пътя едва се виждаха. Чуваше армията, която се движеше зад него и идваше все по-близко с всеки изминат километър, с всяка подрънкваща крачка. Все още нямаше следа от знамена, дори светлината да бе достатъчна, за да се различат. Едуард направи гримаса, предпочиташе да остане безмълвен, вместо да гадае. Нямаше значение кои са, а само това, че бяха посмели да нападнат кралската дружина. Бяха толкова много и го поставяха в опасност да бъде пленен. Рицарите му просто не можеха да яздят стотина километра, без да спрат. Невъзможно бе както за хората, така и за конете. Вече бяха на път цял ден, докато съзрат стените на град Йорк, където Едуард бе възнамерявал да почине. Вместо това го бяха принудили да завие и да заобиколи града, макар че конете бяха омаломощени, а мъжете — на края на силите си. Зад тях идваха бодри редици пеша или яздеха, напиращи с все сили да съкратят дистанцията помежду им, простираха се над километър по ширината на пътя, по-многочислени, отколкото можеше да си представи. И това не бяха тъкачи! Това беше въоръжено въстание против кралската власт, негови врагове на бойното поле.

Звездите вече изгряваха на небето и хората му настояваха той да върви сам напред. Ако конят му беше отпочинал, можеше да го стори, но главата на животното висеше надолу. Надеждите му бяха попарени. Армията зад него не се задоволи само да го притисне, за да върви на юг. Напираха по петите му по най-бърз начин и идваха все по-близо. Кралят и хората му виждаха тъмните маршируващи редици, които закриваха естествените линии на земята зад тях. Бяха хиляди.

За известно време лондонският път зави на югозапад и прекара кралската дружина през ниските хълмове и долини, където той се беше бил в битката при Тоутън. Онези, които бяха оцелели след нея, се прекръстиха и казаха по молитва за мъртвите. Никой не беше спирал да пренощува на това място, не и при всичките тия духове, при цялата кръв, която се бе пропила в глинестата почва.

Представата, че може да го заловят на такова място, го окуражи да върви напред. Подвикна на мъжете да не губят смелост и да чакат зората, като през цялото време трескаво си мислеше къде може да скочи, за да се покрие, и кой е най-близко до него, за да му се притече на помощ. Докато изгреят първите слънчеви лъчи, Едуард вече бе изпаднал в мрачно примирение. Той не разполагаше и с една четвърт от мъжете, които го преследваха — а неговите хора и конете им бяха изтощени, напълно лишени от сила. Стрелците му бяха пребледнели и се препъваха в сивкавата светлина на изгрева. Заковаха още щом видяха, че той спира.

Едуард обърна бойния си кон с лице към прииждащите по пътя. С няколко резки заповеди рицарите му изпратиха стрелците да се разгънат в широка линия, в случай че започнеше битка. Двеста стрелци можеха да причинят огромни загуби, макар че конниците никога не биха могли да преживеят една размяна на стрели.