Конн Иггульден - Кръвна връзка

Пред тях се намираше град Йорк и при вида на тези стени и извиващата се река Оус Едуард загуби желание да се усмихва. Твърде много жестоки спомени, свързани с камъните тук, за да може да го нарече дом. Най-ужасен беше Микългейт. Помисли си, че може да разруши тези кули и стени или пък да ги построи отново, тъй че да не го изваждат от равновесие всеки път, щом ги видеше.

Той се взираше напред, когато съзря тъмна линия на хоризонта, която опасваше града. Присви очи и се наведе напред, като ги засенчи с длан. Нямаше пуснати съгледвачи пред себе си и за миг почувства как стомахът му се свива, преди отново да си възвърне естествената за него войнственост. Нямаше да се бои от бунтовници.

— Сър Джон, тръгни напред и разузнай кои са тези мъже — подвикна той.

По-малкият брат на жена му пришпори коня си и се втурна в галоп, чудесна проява за мъж, чийто ястреб беше твърде бавен. Едуард го гледаше как се отдалечава и за първи път огледа мъжете около себе си като въоръжена единица, а не като огромна ловна дружина. Това, което видя, не му се понрави като човек, който е познал дисциплинираните редици при Тоутън. Рицарите и наемниците, които придружаваха краля на север, бяха малко опърпани за такива преживелици. Но пък стрелците му бяха доста енергични.

— Благодаря на Бога за това — прошепна той. Подсвирна и повика при себе си един капитан, като му даде низ от заповеди, с които да придаде нещо като структура на тази разнородна група.

Сър Джон Удвил се върна след известно време и с интерес разгледа стегнатите редици от рицари и крила от стрелци, оформили се край краля в центъра. Въпреки всичките му недостатъци от Едуард Плантагенет би излязъл чудесен капитан, никога не се беше съмнявал в това.

Сър Джон слезе от коня си и Едуард протегна ръка с видимо раздразнение.

— Стой върху седлото, момче. Какво успя да видиш?

Сега вече ясно се виждаше, че далечната тъмна линия се състои от фигури. Те не приличаха на никои бунтовници, които кралят бе виждал дотогава, нито на работници, нито на тъкачи.

— Две хиляди, може би три, Ваше Височество. Видях може би стотина на кон, осемстотин стрелци. Останалите тръгнаха срещу нас, след като вече ни видяха.

— Знамена? Кой ги командва?

— Не видях знамена, макар че са формирани като войници. Може да са поддръжници на Ланкастър.

— Кои? Те не останаха вече — тогава му дойде една ужасна мисъл — че граф Пърси, когото бе възстановил, може да се е обърнал срещу него. Призля му от това предположение, до голяма степен и заради туй как щеше да го погледне Уорик, щом го чуе.

— Който и да ги води, далеч повече са от нас, милорд — обади се граф Ривърс, който дойде до рамото му.

Бащата Удвил размени разтревожен поглед с най-малкия си син, виждайки колко е напрегнат. И двамата забелязаха как младият гигант почуква по дръжката на меча си, докато се взираше в хоризонта. Ако имаше човек в Англия, който би могъл да обърне капана в победа, то това бе Едуард, но граф Ривърс знаеше, че животът им — животът на сина му — зависи от това решение.

— Мисля, че баща ви веднъж избегна ланкастърската войска, Ваше Височество — прошепна граф Ривърс. — Вие имате армия, която ще се бие за вас.

— Аз имам двеста стрелци тук и сега — отвърна Едуард. — Виждал съм какво могат. Като нищо онези стрелци там са фалшиви, имат за цел единствено да ни накарат да бягаме. Мъже с бойни брадви и въженца, милорд. Моите двеста мъже могат да ги накълцат на парчета заради проявеното нахалство и хитрост.

— Да, Ваше Височество. Или пък е заговор да ви убият и да върнат Ланкастър обратно на английския трон. Вие спечелихте при Тоутън, милорд, но тогава армията ви беше с вас. Моля ви.

Едуард погледна въпросително бащата на съпругата си, после онези, които бе довел на север. Те бяха прекрасна ловна дружина, но съвсем не бяха армия. На лицето им се бе изписал страх, докато линията пред тях се разширяваше.

— Много добре, Ривърс. Макар че ми се къса сърцето, ще предпочета разума и предпазливостта пред прибързаните действия и желанието да отвърна на удара. Да се връщаме на юг, господа! След мен, колкото е възможно по-бързо!

Не убягна на вниманието на Едуард и фактът, че се намираха безкрайно далеч от подкрепленията, които му бяха нужни, за да отговори на заплахата, нито пък че ловуващите се превърнаха в плячка. Той чу роговете зад себе си и потрепери, почувствал хладина.

Пролетта дойде във Франция и полята блестяха в яркозелена пелена, докъдето стигаше погледът. Документите на Уорик се оказаха стари разрешения за пребиваване, като датите бяха изтрити и на тяхно място с мастило бяха поставени нови. Отговорникът за пристанището и капитанът, които им разпределиха, едва погледнаха написаното и печатите. И двамата помнеха Уорик и Кларънс от последното им посещение и видимо бяха смутени от присъствието на красивата млада жена с тях, която сияеше от щастие.