Конн Иггульден - Кръвна връзка

Уорик бе довел със себе си само кочияша и двама стражи, предпочитайки бързината пред демонстрацията на сила. Малката група бе заела коне от един напълно озадачен кралски капитан, на когото обещаха да ги върнат още на следващата сутрин. Всички английски офицери подозираха, че пред тях се разиграва някакво романтично приключение, но оставиха въпросите си незададени.

Групичката не отиде по-далеч от няколко километра по пътя, който извеждаше от Кале към селото Ардър. Там Уорик се ръкува с белокосия селски свещеник и обясни от какво има нужда на безупречен френски. Свещеникът им се усмихна сияйно, очевидно щастлив от тяхното присъствие в скромната му църква, макар че Уорик му подаде също и кесия със сребърни монети.

От своя страна, Джордж Кларънс успяваше единствено да стои с ококорени от щастие очи и да стиска ръката на Изабел, почти невярващ, че онова, за което мечтаеха от толкова време, се случваше в момента. Хората на Уорик позагладиха коси и почистиха дрехите си с вода от кладенеца. Щяха да бъдат свидетели и преливаха от гордост.

Уорик вдигна ръка, щом чу, че отвън приближават коне. Дъщеря му го погледна разтревожено, но той само ѝ намигна. Никой не ги беше проследил от брега, сигурен беше. Имаше само един човек, който би могъл да дойде по личната му покана.

— Изабел, Джордж. Бихте ли почакали съвсем малко… — каза им той през рамо и прекоси църквата, за да стигне до дървените врати.

Те се разтвориха, преди да ги достигне, и двама стражи в снаряжение влязоха вътре с оголени мечове. Зад тях идваше крал Луи Френски, гологлав и облечен в много по-обикновени дрехи, отколкото Уорик го беше виждал да носи.

— Ваше Величество, правите ми голяма чест — рече Уорик.

Луи се усмихна и огледа сащисания свещеник и младите влюбени, които чакаха да ги венчаят.

— А, изглежда не съм закъснял много. Какво трудно за намиране място е този Ардър! Продължавайте, продължавайте! Обещах на милорд Уорик, че ще присъствам, ако мога. И защо не? Женитба във Франция сигурно е най-доброто нещо, нали?

Кралят прие поклоните на хората на Уорик и на самия свещеник, който избърса челото си и сякаш бе забравил службата.

Докато навън слънцето залязваше, свещеникът премина през клетвата на латински, като Уорик я повтаряше на английски и френски, за да могат Джордж и Изабел да я кажат един на друг. Малката църква беше тиха и прашна, но денят беше топъл, а и пролетта бе сезонът на любовта и новия живот. На това място цареше щастлива атмосфера, която дори крал Луи и личните му стражи почувстваха, така че всички гледаха със сияйни и блеснали погледи булката и младоженеца, когато се обърнаха към тях, здраво стиснали ръце. Уорик даде тон на ликуващите възгласи и те отекнаха силно в празната църква, а малката групичка се скупчи, за да поздрави двойката и да ги целуне по бузите.

— Милорд Кларънс, имам сватбен подарък за вас — заяви крал Луи и изпъчи гърди. — Доспехите, които обещах, от майстор Огюст в Париж. Той твърди, че не е изработвал по-хубав комплект и е с мерки, които позволяват да наедреете в раменете и гърдите, тъй че няма никога да ви трябват други.

Джордж Кларънс бе зашеметен от щастие — от Изабел, от церемонията, от присъствието на френския крал в тази странна обстановка. Той се засмя, когато свещеникът му подаде квадратно парче плат, за да избърше потта от челото си, а после ги последва навън.

Уорик крачеше редом с крал Луи на няколко крачки зад женената двойка и двамата размениха усмивки, като мъже с повече житейски опит.

— Дъщеря ви е изумителна — рече кралят, — предполагам, че майка ѝ е необикновена.

Уорик се усмихна.

— Няма друго обяснение, Ваше Величество. Благодаря ви, че дойдохте. Съвсем дребно наглед събитие, на което да присъствате, но те ще помнят, че сте били тук през целия си живот.

— Приятели сме, нали? — рече крал Луи. — Двамата с теб разбираме, мисля, че мирът няма значение — човек винаги ще се бие и ще пролива кръв. Моите лордове се бунтуват и теглят под законите ми. Дори честта си има край. Но любовта? О, Ричард. Без любов какъв е смисълът на всичко?

— Не бих могъл да го кажа по-добре, Ваше Величество — отвърна Уорик и се поклони. — Днес вие ми оказахте огромна чест тук. Няма да го забравя.

— Надявам се, че не, милорд — възкликна Луи с усмивка. После се втурна напред, привеждайки се под ниския трегер.

Отвън Изабел стоеше, поруменяла от неудобство и цялата сияеща. Джордж Кларънс възкликна изумено, като извади меча, с острие, на което фино бяха гравирани числа. Останалата част от подаръка на крал Луи беше напъхана в дисагите на двете мулета.