Конн Иггульден - Кръвна връзка

Не можеше да поддържа неговото темпо, галопирайки из залите. По-възрастният мъж стигна до входните врати на замъка Бейнардс тъкмо когато Джордж Кларънс скачаше върху капрата на отворената карета. Херцогът пое в прегръдките си разплаканата Изабел Невил, с което шокира кочияшите, двамата стражи и групичката минаващи. Уорик се изчерви от неудобство, шумно прочисти гърло и приближи, като с това накара двойката да отскочи като попарена с еднакво изражение на виновна страст, изписана върху лицата им.

Ричард, граф Уорик, се качи и седна преднамерено помежду им, загледа се напред, а младите се опитваха да срещнат очи през него.

— Карай, кочияш, карай! — извика той и придърпа кожената наметка върху коленете си.

Мъжът изплющя с камшик над двата черни коня и те се втурнаха напред през калните улици. Уорик забеляза, че хората спираха и сочеха към странната гледка, но новината не би могла да се движи по-бързо от тях самите. Докато дойде време някой да осъзнае какво са замислили, бракът щеше да е сключен и той щеше да има брата на краля за свой зет.

Бързо преминаха по Лондонския мост, където преди години бе закачена главата на Джак Кейд. Уорик потръпна при гледката на редицата железни шипове, наредени там, спомняйки си по-черни минали дни и съдбата на баща си. Възможно беше човек да се протегне твърде надалеч. Един бог знае, че е трудно да обориш това. Без да го видят, Уорик стисна юмрук в скута си. Беше страдал достатъчно, без да има ответна реакция. Дори светец не би бил тъй търпелив като него, но свърши се вече с това. Заровете бяха хвърлени и планът влизаше в действие. Нито крал Едуард, нито Елизабет Удвил биха могли да го спрат, вече не. Протегна се и докосна дървената преграда на каретата за късмет, докато тя поемаше по древния път към южния бряг на около стотина километра оттук. Слънцето все още грееше, докато те се отдалечаваха от столицата.

Времето се задържа добро, без дъждове и с малко слънце, така че кралската ловна дружина имаше над главите си почти идеално за лов на птици небе. И което е още по-важно, соколът на крал Едуард направи така, че ястребът на Удвилови да изглежда бавен. Сър Джон Удвил достатъчно добре се справяше с птицата на брат си, но грешката бе в природата, а не в уменията му. Ястребът кокошар надаваше писък на ярост, когато не можеше да преследва, емоция, която беше толкова явна, колкото и тази на мъжете наоколо. От своя страна, кралският сокол сякаш изпитваше удоволствие да показва превъзходството си, правеше плътни кръгове и се спускаше току пред лицето на рицаря Удвил, тъй че ястребът се залюляваше във вихъра, който сам предизвикваше.

И за двете птици имаше достатъчно плячка, която кучетата разгонваха от прикритието ѝ. Зайците се спускаха да бягат и гъските лудо махаха с криле във въздуха, докато слугите крещяха и им сочеха посоката. Стрелците също се състезаваха помежду си да свалят някоя летяща птица или, в един случай, дори пъстърва от реката, като тези, които твърдяха, че това е невъзможно, бяха заложили в облога сребро. Заедно цялата група доставяше достатъчно храна всяка вечер, за да се изхранва, а слугите изравяха ями и разпалваха огньове. Онези, които не успяваха да улучат, стояха гладни с дни, докато някой приятел не ги съжалеше. Помагаше също, че бяха надонесли върху конете си само гарафи и манерки с вино. Вечер пиенето се лееше и мъжете се боричкаха и състезаваха, за да забавляват младия крал.

Едуард беше доволен. Би предпочел някой по-предизвикателен улов, но нямаше следа от вълци, и или елени толкова близо до пътя. Животните бяха твърде привикнали към звуците на хората и знаеха кога да бягат и да не спират. С какво умиление си спомняше той ловните си приключения в дълбоките гори на Уелс, където дивечът не беше свикнал с миризмата на човека.

Съвсем не се бяха втурнали на север, за да въздават справедливост за краля върху бунтуващите се тъкачи. Едуард и рицарите му се наслаждаваха на гостоприемството и пиршествата, уредени в тяхна чест в толкова много имения и пазарни градове. Имаше дни, в които страдаха от такъв махмурлук и тъй стенеха непрекъснато, че успяваха да извървят не повече от осем километра от пътя си. В продължение на цели два дни граф Ривърс бе налегнат от толкова силно разстройство, че накрая Едуард предложи да го оставят зад себе си или да му намерят нов кон.

Младият мъж се смееше при спомена за ужасеното изражение на стареца. Тъст му яздеше наблизо и го погледна с подозрение, като съвсем не виждаше къде е смешното, заради което някои рицари се превиваха от смях до сълзи.