Конн Иггульден - Кръвна връзка

До обяд вече целият град Уиндзор знаеше, че кралят ще излиза да язди. Антъни Удвил пришпори кралските слуги да издирват стрелци с лък от всички села около Уиндзор и Лондон. Те бяха стигнали възможно най-далеч и резултатите идваха от по трима и четирима, присъединяваха се към вече сформиралата се дружина около краля, докато накрая станаха двеста с готови лъкове и колчани, с грейнали лица, предвкусващи предстоящото приключение. Чест беше да придружаваш краля. Виждаха го в двора пред конюшните радостно да бъбри с рицарите и оръженосците си. Щеше да ловува като крал на Англия със сокола си на рамо. В последния момент реши да облече по-тежки доспехи и смени коня си с огромния жребец, вече шестнайсетгодишен и в разцвета на силите си.

Също както броят на стрелците се беше удвоил, така и ловната му дружинка привличаше всеки, който реши, че може да извлече полза от присъствието си край монарха. Поне стотина мъже пристигнаха на кон и още толкова кучета се гонеха и лаеха наоколо. Въздухът ечеше от викове, тропот и смях и Едуард, в центъра на всичко това, със задоволство разкърши рамене, за да се отърси от бездействието.

— Дръж се здраво — дочу той вик наблизо. Обърна коня си и видя, че бащата на съпругата му пристига, яхнал една чудесна кобила, увита в наметало с гербове, и с високо вдигнато копие за глигани. Едуард се засмя при вида на граф Ривърс. Беше се привързал доста към стареца, макар че го посрещна с предупредително клатене на глава.

— Тези прекрасни момчета няма да се сдържат само защото си стар, милорд Ривърс. Младите имат предимство още щом затръбят роговете.

— Ваше Височество, доволен съм просто да мога да изляза на лов още един път. След тази ужасна зима хубаво е да почувствам отново слънцето върху лицето си. Ако не мога да остана с основната група, ще изостана и слугите ми ще се погрижат. Не се безпокой за мен, момче.

Едуард се позасмя на това, че бащата на жена му го нарече „момче“, макар човекът да беше на шейсет и четири години и цял живот да се бе отдал на виното и бирата, та сега туй го бе оставило с червено лице и сълзящи очи. Но той беше приятна компания, когато пиенето и безумните истории започнеха да се леят.

Споменаването на слуги накара Едуард да се смръщи и да хвърли поглед над събралото се множество, което се въртеше около него. Първоначалният му план да уголеми ловната си дружина се бе разраснал неимоверно. Заедно със слугите, рицарите и стрелците пред погледа му имаше около четиристотин души. Видя, че Антъни Удвил гледа посърнало това, което щеше да изпусне. Беше шумен, радостен хаос и той осъзна, че бройката само щеше да расте, ако останеше още тук. Още веднъж това беше притегателната сила на краля — мъжете искаха да го следват.

Едуард вдигна ловджийския си рог от връвта около врата си и изсвири продължително. Докато спре, мъжете вече се бяха смълчали, макар че кучетата все още квичаха и джавкаха превъзбудено.

— Бях уведомен, че край град Йорк има размирици — извика им той. — Тъкачите, господа! Те са забравили, че на мен дължат живота си. Трябва да им припомним за дълга им. Хайде, тръгваме сега! На север и към лова!

Воят на хрътките се усили още повече и се превърна в почти постоянен рев. Свиреха рогове и стотици тръгнаха напред в равен ход, смееха се, махаха с ръка на любимите си и онези, които оставаха зад тях. Пролетта бе дошла.

Уорик крачеше из огромната зала на замъка Бейнардс на брега на Темза в Лондон. Последният път, когато мина край камината, беше в нощта, в която Едуард се провъзгласи за крал в Уестминстър. Той поклати глава при тези спомени, без да чувства съжаление. Тогава това беше правилно. Едуард никога не би могъл да победи тъй триумфално при Тоутън, ако не беше специфичната аура на крал, която го обгръщаше. При всичките му таланти, младият мъж не би могъл да събере достатъчно хора, без да има короната, не и в ограниченото време, с което разполагаха. В това се криеше и заслугата на Уорик.

И наградата му се оказа поредица от нападки срещу притежанията на семейството му — и срещу честта му. Изглежда, Едуард искаше да използва короната, за да действа извън закона, без да мисли за последствията. Той стисна челюст. Тъй да бъде. Може би щеше да изтърпи всички разочарования, ако те идваха от самия крал, но на него му беше ясно, че за втори път в живота му злобата на една кралица обръщаше съдбата му. Маргарет Анжу направи предостатъчно в това отношение. Твърде много бе да се очаква, че пак ще трябва да го изстрада.