Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Благодаря, Едуард, Ваше Височество — отвърна Уорик със съвсем възпитан глас. — Бих предпочел да знам и да бъда разочарован, отколкото да стоя в неведение. Сега, ако съм свободен, бих желал да посетя лондонския панаир и да си купя коледни гъски за Мидълхам.

— Разбира се. Наистина съжалявам, Ричард — рече Едуард.

На това Уорик само наклони глава с очи, натежали от болка.

Изабел чакаше Уорик на пътя, заела всяка сутрин и вечер едно и също място, и стоеше с часове в отчаяна нужда да получи известие. Щом го видя, по лицето му позна новините още преди баща ѝ да успее да изрече и дума. Оттегли се в стаята си и три дни плака за младия мъж, когото обичаше и не можеше никога да има.

Уорик употреби това време, за да разговаря с процесия от посетители, всичките дошли в Мидълхам да почетат главата на рода Невил. Цял един век Невилови бяха страдали от всякакви несполуки и тежка съдба. Бяха загубили земи, богатства, титли и важно влияние. През цялото това време Уорик бе настоявал да търпят и да мълчат, без да позволи и дума да се изрече срещу краля. Сега промени позицията си. Със зараждането на януари в тъмнината и студа той реши да им позволи да се надигнат.

Зимата беше време на тъмнина и смърт. Във всяка една къща мразовитата утрин можеше да разкрие изстиналото тяло на някой старец или пък дете, твърде малко, за да преживее треската. Този хапещ и мразовит сезон означаваше задушени ястия с овес или стари зеленчуци с вкус на пръст, месеци или дори години след като са били откъснати. Моркови, лук и стари картофи — всичко това отиваше в супата заедно с твърдо синьо сирене и парчета сланина, която помагаше да се пребориш със студа. С хляб, яйца и бира преживяваха поданиците на краля, събуждайки се посред нощ, за да разговарят или да се възстановяват, после пак заспиваха, докато слънцето не донесеше новия ден.

Пролетта означаваше далеч повече от зелени кълнове и кокичета из плетищата. Прераждането се проявяваше и в едно ново чувство за посока, в пробуждането от тежък сън към нов живот, който кипи във вените. Чуваше се смях и сега вече и последната запазена храна можеше да бъде погълната, след като бяха стигнали до края на още една зима. По градските пазари отново се появяваха прясно месо и зеленчуци. В омекналата пръст се копаеха гробове, малки или пък дълги, като телата се изваждаха оттам, където бяха държани — в плевни или хладни мазета. Мъжете и жените, които искаха да си намерят жених или невеста, посрещаха сезона с чисти дрехи и изкъпани. Хвърляха първата си за годината пот, като посвещаваха деня си на труд — да направят нещо за продан или пък да подготвят земята за първата сеитба.

Едуард Плантагенет усещаше как жизнените му сили се увеличават със светлината на зората. Пролетта означаваше и първия лов след новогодишната езда, с гореща кръв и пиянско опиянение, далеч от градове и села. Ловът изкарваше на показ гнева и страха, изявяваше същността на човека. Едуард се усмихна на себе си, докато наблюдаваше как оседлават коня му в кралските конюшни на Уиндзор. Козината му беше изчеткана, но все още бе рошава от дългите зимни косми. Той го потупа по хълбока и се усмихна, щом във въздуха се надигна облак от косми и прах.

Около него конюшните бяха оживени и шумни, земевладелци забързано подготвяха господарите си за кралския лов. Трийсет рицари и същият брой слуги щяха да излязат на коне, за да преследват дивеч и птици с кучета. Едуард се усмихна само като си представи каква енергия е това, почеса шията на коня си, с което накара огромния жребец да изпръхти и да махне с опашка.

През годините на управлението си той бе насъбрал около себе си дружина от яки смелчаци, които го придружаваха в дни като този, когато слънцето грееше, но не топлеше, а небето беше чисто. Мъже като Антъни и Джон Удвил, които можеха да му съперничат по безумна смелост и по умението да пускат соколи.

Огромната птица на Едуард стоеше на красива декоративна стойка и обръщаше глава при всеки звук. Той чу как писука и се пресегна, за да погали тъмните ѝ криле, по-скоро за свое собствено удоволствие, отколкото със съзнанието, че птицата се радва на допира му. Ирландският сокол беше жесток убиец, той изпитваше нещо, което на пръв поглед много наподобяваше удоволствие от способността си да доминира и да плаши гъските, дивите патици и зайците, стрелкайки се от височина над хиляда метра, за да се вреже с все сила в бягащата си жертва, а после да разкъса плътта ѝ с острия си като бръснач клюн. Едуард прошепна приветствие към птицата. Тя бе ловувала с него в продължение на шест години и щом чу гласа му, го разпозна и веднага се обърна. Беше му забавно, че тя може да се обърне към него, независимо къде се намираше, дори както си беше в клетката. Междувременно соколът изтрака с човка и издаде въпросителен звук. Беше гладен и Едуард усети как сърдечният му ритъм ускорява само при мисълта да го изпрати във въздуха.