Конн Иггульден - Кръвна връзка

Всяка сутрин, щом се събудеше, Изабел търсеше някое писмо, пристигнало през нощта. Всеки път, отново и отново, това късаше сърцето на Уорик, като виждаше колко е разочарована, че няма нищо. Беше му доста тежко, докато прекарваше дните си в Лондон с краля. Тогава поне връщането му бе придружено с новини и разни лакомства или подаръци от града.

Вече три месеца не бе напускал Мидълхам, от есента насам. Късното есенно слънце им донесе толкова плодове, че къщата бе завладяна от опиянени оси, които пъплеха по вътрешността на всички прозорци в продължение на седмици. През цялото това време той обикаляше земите на имението, потънал в себе си сред дългите разходки, но всеки път се връщаше с все повече насъбран гняв. От Лондон за него пристигаха писма, някои от тях с личния печат на крал Едуард. Но ни едно не съдържаше разрешението на краля за женитбата между Елизабет и Кларънс, нито пък споменаваше нещо по въпроса.

Макар Уорик да не го знаеше, дъщеря му го наблюдаваше внимателно, преценяваше настроението му и нещастието му. Беше го слушала как беснее заради това, че са отнели Големия печат на брат му Джордж и още по-лошо, че са иззели и титлата на брат му Джон. В лични разговори с жена си той отприщваше гнева и разочарованието си, без да съзнава или без да го е грижа, че дъщерите му го чуват.

Небето беше яркосиньо, без следа от дъжд. Светът бе скован в мраз и баща и дъщеря усетиха как леденият въздух преряза гърлата им. Изабел избра точно този момент.

— Смяташ ли, че кралят изобщо някога ще отговори на брат си? — попита го. — Джордж не ме е посещавал от времето на жътвата, а писмата му не споменават нищо за женитбата, сякаш изобщо няма шанс за това. Вече мина много време и, признавам, губя надежда.

Баща ѝ я погледна и видя как устните ѝ треперят, защото тя се мъчеше да прикрие колко много значи за нея неговият отговор. Той стисна с все сила леденостуденото дърво на стълба и кокалчетата му побеляха.

— Съжалявам, Изабел, но надали. Чаках шест месеца, и повече дори. Всичките ми писма останаха без отговор. Не вярвам крал Едуард да даде подобно разрешение, вече не.

— Но той те е викал при себе си, нали? Вестоносецът, когото видях. Може би крал Едуард се е съгласил за брака и трябва единствено ти да отидеш до Лондон.

— Изабел, всеки път, щом вляза при него, той намира някакъв нов начин да ми отнеме нещо, което ценя. Това по никой начин не е заслужено, кълна се. Не знам дали този огромен мъж ми завижда, или пък се бои от мен, или е просто играчка в ръцете на жена си, но през последните няколко години бях поставен на изпитание. Най-добре за мен е да си стоя в именията, да се грижа за тях и хората си, далеч от интригите на двора — той вдиша огромно количество въздух, което преряза дробовете му. — Ето! От това се нуждая, а не от шепот и лъжи. Съжалявам, знам, че това за теб е по-тежко, отколкото за мен. Аз загубих доверието на краля, а ти — първия си обожател.

— Първата си любов — поправи го тя с приглушен глас. — Друг няма да има.

— О, Изабел — тъжно каза той в косата ѝ.

— Ще попиташ ли още веднъж заради мен? — помоли го тя. — Знам, че се предполага Джордж да говори за това с краля, но не знам дали го е сторил. Ако попиташ ти, ще имам отговор — макар че, ако той е „не“… не знам… не мога… — тя се разрида и зарови лице в скута на баща си.

Тогава Уорик взе решение; отдавна вече не можеше да устоява на молбите ѝ.

— Разбира се, че ще попитам. Мога да ида и да се върна за около седмица. Както сама казваш, по-добре е да знаем със сигурност.

Той погали косата ѝ и тя се облегна на рамото му. Коледа чукаше на вратата и едно отиване до Лондон щеше да я направи още по-празнично събитие в Мидълхам, с бутове, шпиковани с подправки, с печени гъски и пращящи огньове.

Уорик тръгна за Лондон с Ричард Глостър, който яздеше до него, притиснат под тежестта на надеждите на дъщеря си. Младият херцог често го придружаваше до столицата, но напоследък дори по-често, тъй като и двамата усещаха, че идва време той да напусне Мидълхам. Над доспехите си и вълнените клинове двамата носеха кожуси, мечовете им висяха на бедрата. Вдигаха толкова много прах по пътя, че лицата им приличаха на маски.

Първият ден на юг прекараха почти изцяло в мълчание. Уорик свикваше с мрачното предчувствие за онова, което го чака в Лондон. Хапна малко отвратителна яхния в една крайпътна странноприемница и промърмори нещо за лека нощ на възпитаника си, преди всеки да се оттегли в стаята си. И на двамата им липсваше веселото бъбрене на Хенри Пърси, което правеше разговорите помежду им леки и приятни. Без Хенри двамата с Ричард намираха тишината за потискаща.