Конн Иггульден - Кръвна връзка

Едуард поклати глава.

— Глупак си, че ми казваш подобно нещо. Няма да го забравя, нито пък каквото и да е друго. И в Англия има само един крал.

Уорик се усмихна, вдишвайки мекия утринен въздух. По кейовете на Дувър вече беше изложен първият улов за деня, за да могат търговците да го купят и да му искат по-високи цени във вътрешността на кралството. Графът винаги бе обичал корабите и морето, любуваше се далеч повече на пръските и белоснежните гребени на вълните, отколкото на някоя прекрасна пролетна утрин. Но сега каретата му с кочияша отгоре идваше към него, а дъщеря му и нейният съпруг също приближаваха, хванати ръка за ръка и шепнещи си нещо. Наложи се да подсвирне, за да привлече вниманието им и да ги върне при себе си, за да се настанят в каретата.

Дъщеря му Изабел се бе изчервила и все намираше начин да докосне я с ръка, я с коляно Джордж Кларънс. Гледаше го с обожание и Уорик реши, че младият мъж сигурно е бил внимателен с нея предната нощ.

Откритата карета напредваше, докато камшикът плющеше над конете. Уорик забеляза, че зет му изглежда напрегнат.

— Добре ли си, Джордж?

— Никога не съм бил по-добре, сър, макар че, признавам, не мога да не се замислям за реакцията на брат ми, когато чуе новината. Просто се надявам той да приеме нещата както са и повече да не стане дума за това. Както вие казахте, сър, с Изабел вече сме женени. Това не може да се промени. Смятате ли, че Едуард ще го приеме?

Уорик се обърна и загледа ширналия се пред очите им прашен път.

— Сигурен съм, че ще го приеме — отвърна той. — Всички трябва да приемаме нещата, които не можем да променим. Аз не се безпокоя, Джордж. Изобщо не се безпокоя.

— Сега си вървете у дома — рече Джон Невил. — Моите хора ще въздадат справедливост тук — той изгледа лежащите останки от кралската ловна дружина, като ги предизвикваше да откажат, ако смеят. След като крал Едуард бе пленен и отведен, наемниците на рода Невил навлязоха сред тях и използваха дръжките на брадвите си, за да наложат волята на господарите си. Лъкове, мечове и всяко ценно парче метал бяха обрани. Не една или две кесии и дрънкулки също бяха иззети, като действията бяха предприети с внезапни удари. Не ставаше и въпрос за съпротива, след като веднъж ги обградиха. Кралските рицари понесоха грубото отношение до голяма степен със стоическо безразличие. Стрелците нямаха много ценни неща у себе си освен лъковете, тъй че демонстративно захвърлиха оръжието си на купчина, сякаш не означаваше нищо за тях. Жестът беше красноречив и само очите, които проследяваха отвързването и подхвърлянето на лъковете, ги издаваха.

Най-смелите измежду ловците на краля протестираха с викове, когато отделиха от останалите членовете на семейство Удвил. Принудиха граф Ривърс и сина му да слязат от конете и им завързаха ръцете, после ги отведоха, отделени от всички други рицари и придружители на Едуард. Виковете и жалбите не секнаха и това вбеси Джон Невил. С рязък жест той изпрати хората си да ги укротят с тояги. Боят не отне дълго, но остави двама мъртви и четирима в безсъзнание и окървавени.

Останалите ловци след ритници и блъскане бяха оставени на пътя да влачат мъртъвците и ранените си другари. Джон Невил ги гледаше с убийствен поглед как се отдалечават и рядко някой от тях се обръщаше назад.

Когато и последните участници в ловната дружина изчезнаха зад дърветата и из полята, той заповяда да се устрои лагер недалеч от пътя. Изпрати някои от останалите конници в близкия град, за да попитат дали може да използват тяхното съдилище и бесилки.

— Нямате тази власт — извика граф Ривърс. Белокосият старец вече бе станал абсолютно сериозен, осъзнал, че е попаднал сред врагове. — Ние се предадохме, господине, и очакваме добро отношение. Нека да няма повече погубен живот. Поискайте какъвто откуп сте решили, както си му е редът открай време. И не споменавайте съдилища и бесилки, за да ни заплашвате. Нима не сте мъж на честта?

— Аз съм много неща, милорд — отвърна Джон Невил с крива усмивка. — И съм бил повече, отколкото съм днес. Преди ми викаха „кучето на Едуард“, когато убивах лордове заради него. Един от тях беше Съмърсет, херцог, който разпънах на кръст и му отсякох главата — той кимна доволно, смучейки един развален зъб, докато граф Ривърс видимо пребледня. — Бях и граф Нортъмбърланд за известно време. На вашата дъщеря това не ѝ хареса обаче, нали така? Та накара съпруга си да ми отнеме земите и дома.