Конн Иггульден - Кръвна връзка

Отначало светлината беше твърде слаба, за да могат да видят нещо повече от редиците стрелци, които се разтегляха от другата страна в отговор на неговата маневра. Едуард тръсна раздразнено глава. Той беше кралят на Англия и извън клокочещия в него гняв, който си остана неизлят, главната му емоция си оставаше любопитството. Нямаше много врагове, които биха имали куража да го притиснат по този начин. Изпитваше също и лек страх, който го караше да си припомня съдбата на баща си. С усилие потисна тези мисли, решен да покаже външно единствено презрението си.

Малка група от мъже в доспехи тръгна към тях, предвождана от вестоносец, който прокламираше мир. Едуард се обърна към своите хора, като махна във въздуха с ръка в желязна ръкавица.

— Насочете мечовете си надолу — каза им. — Не можете да ме защитавате срещу толкова много и няма да позволя напразно да си похабите живота.

От тяхната страна се почувства осезаемо облекчение. Неговите четиристотин бойци бяха изправени пред далеч повече, а и знаеха, че едва се държат на крака от недоспиване и глад. Нямаше да е добре за тях, ако младият крал им беше наредил да се бият до последния човек.

— Предай се в ръцете ми, Едуард. Ще се отнесем с теб справедливо, давам честната си дума.

Гласът дойде от центъра на въоръжената група и Едуард се вгледа внимателно. Очите му едва забележимо се разшириха в сумрака, когато разпозна чертите на Джордж Невил, архиепископ на Йорк. В доспехи вместо в свещеническа роба, човекът беше не по-малко як от кой да е боец.

— Държавна измяна, значи? — попита Едуард, все още мъчейки се да разбере какво се случва. До архиепископа той видя Джон Невил, маркиз Монтагю, каквато титла той самият му беше дал. Объркването му се разсея и той кимна на себе си.

Като видя, че кралят приема съдбата си, архиепископът се засмя и приближи с коня си. За изумление на Едуард той насочи меча си към него, а острието му дори не потрепваше.

— Сега, Ваше Височество, предайте се. Кажете го с думи, иначе ще ви прехвърля на брат си и той ще ви вземе главата. Точно както вие взехте титлата му.

Едуард го изгледа с леден поглед и задържа така сякаш с векове.

— Така, значи Невилови са се обърнали против мен — промърмори кралят.

Независимо от широките си рамене, архиепископът съвсем не беше истински воин. Прищя му се да отблъсне меча му настрани и да му се нахвърли в беса си. Но знаеше, че ако го стори, ще го убият. Стисна юмрук, а после отвърза оръжието си и го предаде, като очите му проследиха как го отнасят. Без него се почувства отслабен, принизен.

— И Уорик ли? — попита той внезапно. — А, да, сватбата на дъщеря му.

— Дадохте ни достатъчно причини, Ваше Височество — отвърна архиепископът. — Сега ще ви помоля за последен път.

— Много добре. Предавам се — рязко отвърна Едуард. Видя как напрежението напусна лицата на някои от мъжете, застанали обърнати към него, и им се присмя.

— Какъв кураж само, да си скриете знамената! Или пък може би е, защото знаете, че от всички хора аз най-малко бих простил на враговете си? Разбирам страховете ви, момчета. Ако бях на ваше място, и мен, като вас, щеше да ме владее същото чувство.

Загледа се с неприязън в стрелците, които го обградиха с приготвени на тетивата стрели, които щяха да изстрелят при най-малката провокация.

— Ваше Височество — рече архиепископът, — трябва да ви вържа ръцете. Не бих искал да се изкушите да побегнете. Не бих искал да ви видя ранен.

Едуард задиша тежко, щом към него приближи един непознат рицар, който овърза връв около китките му. Усети задоволство от начина, по който мъжът отмести поглед и трепна, когато очите им се срещнаха. В погледа на Едуард се четеше закана за възмездие, която не беше приятно да доловиш.

— Така, Ваше Височество. Чака ви дълъг път до мястото, което сме ви приготвили. И не се тревожете за хората си, те вече не са ваша грижа и брат ми Джон добре ще ги проучи.

Едуард срещна погледа на тъста си. Старецът сви рамене, признание, че нищо не може да се направи. Кралят стисна зъби и позволи да му отнемат поводите на коня. Пътят водеше на юг и с него тръгнаха още около шейсетина конници. Виждаше, че мъжете му почти изцяло са обградени и погълнати от врага. Насили се да гледа напред, обмисляйки собствената си съдба.

— Брат ти Уорик знае ли за това? И той ли е част от този заговор за измяната? — пак попита Едуард.

— Той е главата на семейството, Ваше Височество. Ако ударите някой от нас, удряте и него. Може би ще дойде да ви навести в замъка Уорик. Не е ли странно, като си помислиш, че под опеката на брат ми сега се намира не един, а цели двама крале — Хенри в Лондонската кула и вие? — Архиепископът зацъка с език, изумен от самата идея.