Конн Иггульден - Кръвна връзка

Фокънбърг притисна силно два пръста в стомаха си и това го накара да изръмжи от болка. Седеше в кухните на замъка Мидълхам, като цялата му прислуга бе освободена, за да не става свидетел на унижението му. Столът, който Уорик бе наредил да свалят за него, беше тапициран и мек, но възрастният граф не можеше да си намери удобно положение на него.

— Все по-зле става, Ричард — рече той и остави на пода една купа, в която плуваха облаци от млечнобяло повръщано. — Вече почти не се храня, а когато го правя, всичко се връща обратно. Не мисля, че ми остава много време.

Уорик са облегна на огромната дървена маса с крака, по-дебели от неговите. Помъчи се да не показва изненадата си от това колко много е отслабнал чичо му. Фокънбърг никога не е бил едър мъж, но сега костите му се виждаха ясно в тъмните страни на лицето, а краката и ръцете му изглеждаха съвсем крехки. Дори косата му бе изтъняла и падаше на масури по раменете. Нещо го ядеше отвътре и Уорик бе съгласен с неговата преценка, макар че не го каза на глас.

— А кой ще ме съветва, когато те няма, а, чичо? Хайде, старче, имам нужда от теб. Като че напоследък не проявявам много мъдрост или пък хитрост в избора си.

Фокънбърг опита да се засмее, но усилието му причини болка и въздухът му секна. Той сложи на земята купата с противното ѝ съдържание и притисна ръка върху стомаха си, сякаш така изпитваше някакво облекчение.

— Ще намериш разрешение, Ричард, за семейството ни. За бога, та нали и преди сме се преборвали с трудности — макар и обзет от болка, Фокънбърг погледна племенника си, зачуден как да го убеди. — Подозирам, че дори в този момент си наясно с най-точния избор, само гордостта ти да можеше да ти позволи да го изречеш на глас.

— Ти би ме посъветвал да освободя Едуард, така ли? — мрачно го попита Уорик. — Ако можех да се върна назад и да взема различно решение, казвам ти, бих го сторил. Тогава не разбирах какво ще се случи, когато поставя краля зад решетки — Уорик направи гримаса, спомняйки си с горчивина. — Знам, чичо, той дори ми го каза. Едуард, когато го посетих. Каза, че съм видял как залавят Хенри, но не съм разбрал, че него не го обичат, че той е слаб крал. И беше прав, колкото и да ме жегва това. Мислех си, че мога да ги движа като пионки върху дъската. Но ни за миг не успях да видя, че цялата игра може да се обърне, ако пипна грешния крал.

Фокънбърг не реагира. Собствените му имоти бяха на север от град Йорк и дори на него му бяха опожарили хамбарите и бяха убили местния съдник, макар да бе далеч от градовете и бунтовете. С всеки изминал месец новините ставаха все по-лоши, а огънят сякаш продължаваше да се разпростира. Смяташе, че племенникът му има само един верен ход, но знаеше, че няма да доживее да го види. В стомаха си усещаше твърда топка, нещо режещо и гадно, като че ли живо същество, което му изсмукваше силите. Беше виждал подобни израстъци в миналото, когато колеха добитъка и му ги носеха като чудатости. Каквото и да беше, то бе смразило кръвта му. Големите му вени бяха почернели от отровите на това нещо и той знаеше, че няма да живее дълго. Можеше само да се надява, че Уорик ще успее да предпази рода им. Трудно бе да не му каже какво трябва да стори.

— Какви всъщност бяха истинските ти надежди, Ричард? И аз присъствах, когато го планирахме, но тогава говорехме само за това как можем да хванем Едуард само с неколцина мъже на север или пък как ти ще идеш във Франция с брат му и дъщеря си. Ти беше обзет от вълнението на хиляди дребни подробности, но не обсъждахме много какво ще стане след това.

— Да, трябваше да сме по-задълбочени — призна Уорик. — Но бях толкова разгневен, исках просто да покажа на Едуард колко зле се е отнесъл с най-верните си хора. Все още виждах в него момчето, което обучавах в Кале. А не краля, чичо, наистина. Аз единствен в цялата страна очевидно не забелязвах какъв е станал. Моя беше грешката.

Фокънбърг сви рамене.

— Не си бил единствен. Братята ти мислеха същото, доколкото си спомням.

— Всички виждахме капризното момче, макар че аз лично се бих рамо до рамо с него при Тоутън. Ние виждахме мъжа, а не краля. Все едно, решението беше мое. Можех да накарам Джон и Джордж да траят и да стоят мирно.

— Джон ли? В него има толкова ярост и мисля, че тя така или иначе щеше да се излее. Досега можеше да са го обесили или да са му отрязали главата заради някое прибързано действие.

Уорик въздъхна и посегна към каната с вино, за да напълни двете чаши.

— Стомахът ти ще задържи ли виното? — попита го.