Конн Иггульден - Кръвна връзка

Наведе се напред, докато говореше, и ръцете му стиснаха облегалките на стола. Уорик усещаше заплахата у по-младия мъж. Изправи се на крака, като остави собствения си стол помежду им. Нищо в движенията му не беше неосъзнато. Очите на Едуард го преценяваха хладно, мъж, който е на ръба на търпението си. Може да беше и от задушливата миризма на пот, но на Уорик му се стори, че той е онзи, когото заплашват. Погледна назад към двамата пазачи, които чакаха, наблюдавайки затворника за признаци, че може да атакува. Те носеха солидни железни боздугани, с които да ударят Едуард по главата и раменете. Уорик демонстративно се протегна, после пак седна с лице към младия гигант, чиито размери караха стола да изглежда малък.

Усещайки, че е нервен, Едуард му се усмихна, за да го вбеси.

— Значи не си дошъл да ме убиеш, иначе щеше да си дал заповед на стражите.

После очите му попаднаха върху торбата на рамото на Уорик — от кафява кожа, ожулена и лъснала от дълга употреба. Той повдигна въпросително вежди.

— Какво има там вътре, Ричард?

— Откакто те познавам, не съм бил свидетел да нарушиш клетвата си. Помниш ли, когато говорихме за това? Преди Уестминстър, когато ме попита какво искат хората от един крал? Тогава ти отговорих, че това ще е мъж, който държи на обещанията си.

— Не си ти, значи — прошепна Едуард. — Ти престъпи клетвата си към мен. Може да си проклел душата си, Ричард, и за какво?

— Ако можех да върна обратно онова, което сторих, бих го направил. Заклевам се, ако изобщо клетвата ми има стойност.

Едуард се изуми от напрежението, което струеше от мъжа пред него. Той го загледа и кимна.

— Вярвам, че думите ти са искрени. Помоли ме за прошка, граф Уорик! Кой знае, може да ти бъде дадена.

— Ще те помоля — отвърна Уорик.

Чувстваше се като просяк, а не като човек, който поставя условията. С присъствието си кралят излъчваше такава мощ, все едно беше роден да носи короната. Тази аура обгърна Уорик до такава степен, че му се прииска да коленичи. Но мисълта за съдбата на братята му го държеше, даваше му сили.

— Ще те помоля за опрощение за всички престъпления, всички грехове, всички нарушени клетви. За мен и семейството ми. Доверявам се на думата ти, Едуард. Познавам те от тринайсетгодишно момче, когато се бореше с войниците в Кале. Никога не съм те видял да прекрачиш думата си, тъй че ще приема печата ти върху документите, които писарите ми подготвиха.

Без да отделя очи от Едуард, Уорик бръкна в торбата и потърси с пръсти двете сребърни половини на Големия кралски печат. Едуард сведе поглед, щом чу щракването, когато те се съединиха в едно цяло.

— Опрощение, че си ме държал в плен — рече той. — Че си нарушил клетвата си пред мен. За братята ти Джордж и Джон Невил — че са престъпили клетвата си.

Уорик се изчерви. Раната щеше да се прочисти, ако вкараха до дъно нажеженото острие, за да изкара цялата отрова.

— За всички, Ваше Височество. За всички минали прегрешения от всякакъв вид — Уорик пое дъх шумно през носа си. — За всички погубени верни мъже. За екзекуцията на граф Ривърс и сър Джон Удвил. За бракосъчетанието на брат ти Джордж, херцог Кларънс, с дъщеря ми Изабел. Опрощение за всичко извършено, милорд. Ако можех, почти всичко от това бих върнал назад, но не мога. Вместо това то трябва да стане цената на твоята свобода.

Едуард присви очи и изведнъж от него като топлинна вълна изригна усещането за опасност.

— Караш ме да опростя греховете на мъжете, които убиха бащата на съпругата ми ли?

— Ти си кралят, Едуард. Казах ти каквото трябва. Не мога да взема ни думичка от това обратно. Ако можех да се върна в сутринта на битката при Тоутън, когато открихме, че мостът е разрушен, преди да започне да вали снегът, бих го сторил. Сега моля за прошката ти — за мен и за семейството ми.

— И ако не се съглася, ще ме оставиш тук ли? — попита Едуард.

Уорик почервеня под зоркия му поглед.

— Трябва да сложиш печата и името си върху опрощението и амнистията, Ваше Височество. Няма друг начин. Защото, виждаш ли, аз знам, че ще ги зачетеш, макар те да са цената за свободата ти. Въпреки че съпругата ти ще се разбеснее, щом чуе, че си опростил мъжете, които тя е мразела още от момента, в който е дошла в двора.

— Не говори за съпругата ми! — изведнъж кресна Едуард с подрезгавял, дълбок глас.

Уорик наклони глава настрани.

— Много добре. Имам мастило и восък. Имам перо, както и печата. Моля да бъда помилван.

Уорик му подаде торбата със съдържанието ѝ и се почувства малко засрамен, като видя как треперят ръцете на Едуард, който все още не смееше да повярва, че ще го пуснат на свобода и няма да го убият. Уорик се приготви да кротува и почти не дишаше. Видя как Едуард разопакова купчината документи, как бърка в торбата, търсейки перото и металната съдинка с мастило от черен калмар. Без да ги прочете, той надраска върху всяка страница „Едуард Плантагенет, крал“, после захвърли перото през рамо.