Конн Иггульден - Кръвна връзка

Уорик разбра, че го отпращат, но не можеше да намери думи, никакви аргументи, за да продължи. Издиша бавно със стиснати устни. Докато двамата с Кларънс се покланяха, крал Луи пак им се закани с пръст.

— Мислех си… не. Милорди, имах намерението да направя на този млад мъж тук един последен подарък, снаряжение, изработено от най-добрия парижки майстор. Майстор Огюст е донесъл най-хубавите си модели. Той иска само да вземе мерки, а после… е, добре. Не, наистина, чисто прахосничество е! Все едно, може би все пак може да му го изпратя в знак на уважение и приятелство.

Мрачното настроение, което бе надвиснало над челото на Кларънс, се избистри изцяло, щом чу това. Той погледна към Уорик въпросително, питайки се дали смее да го приеме.

— С разрешението на милорд Уорик ще бъда много щастлив да видя това нещо. Всъщност тъкмо вчера му описвах доспехите, които видях на тренировъчната ви площадка. Завидях им… Ваше Височество, това е щедър дар. Свят ми се завива!

Луи засия, като видя какво удоволствие се изписва по лицето на младежа.

— Върви, върви тогава, преди да съм се отказал или да съм сметнал колко ще ми струва. Последвай този човек тук и той ще те заведе при майстор Огюст. Няма да останеш разочарован.

Уорик кимна леко, когато Кларънс се обърна въпросително към него.

— Не се притеснявай — успокои го. — Ще разбера откъде идва проблемът в тази работа — и усети, че се усмихва. Ентусиазмът му беше заразителен, а и подаръкът наистина бе разкошен.

Щом вратата зад Херцога на Кларънс се затвори, Луи се настани отново на стола си с права облегалка. Уорик се обърна към него с въпросително повдигната вежда и той се позасмя.

— Да, милорд, сметнах, че ще е по-добре да разсеем младото момче през следващия час. О, той ще си получи доспехите — а майстор Огюст е гений, — но това няма да е защото вашият крал тъй ловко ви е използвал само за да получи по-добри условия. Има и друг въпрос, нещо, на което исках да бъда свидетел.

Англичанинът се смръщи объркано, а крал Луи направи знак на канцлера Лалонд, който от своя страна направи жест към други врати в отсрещния край на залата. Уорик имаше чувството, че е застанал в сърцето на някакъв кошер, като всяка врата се отваряше нататък към онова, което крал Луи искаше да му покаже, или се затваряше за друго, което искаше да прикрие. Независимо от добрата воля на краля, той вече бе станал свидетел на яростта и изострения интелект на този мъж. И нямаше да се отнесе с лека ръка към него…

Замръзна на място и ръката му се спусна към бедрото, където обикновено висеше мечът му. Бяха му го отнели още на входа, разбира се, въпрос на най-обикновена учтивост в един чуждестранен кралски двор. Пръстите го сърбяха за оръжието и той се сети за тънкия кинжал, който криеше под препаската си. Можеше да стигне до него за миг, ако се наложеше.

Дери Бруър премина през вратата. Ходеше с помощта на тежък бастун, който завършваше с топка там, където ръката му го захващаше, и приличаше повече на боздуган, отколкото на подпора за куцащ крак. Уорик усети, че част от напрежението му се изпарява, като забеляза, че той влачи крака си и е загубил едното си око. Опита се да не показва неудобството си, докато тази залитаща фигура прекосяваше излъскания под, а накрая застана до него. Шпионинът бе облечен в кафява кожена връхна дреха над туниката си и кремав клин от качествена, плътна вълна, която да пази старите му кости.

Уорик се изпъна несъзнателно, решен да не показва страх, да не се чувства заплашен. Осъзна, че се страхува, макар да се бореше да го прикрие. Този мъж беше негов враг. Усещаше парещия поглед на френския крал, който наблюдаваше тази среща с безсрамно вълнение.

— Добро утро, милорд Уорик — рече Дери. — Ще ме извиниш, че не се покланям с този мой старчески крак. Доста бой отнесе. Вече минаха няколко години, но белезите все още стягат.

— Какво искаш, Бруър? Чудя се какво си мислиш, че имаш да ми казваш?

— Крал Луи беше много мил, Ричард. Помолих го първо аз де се срещна с теб, да не би да решиш да извадиш онзи малък кинжал до гърдите си и да го размахаш. Преди да рискувам да въведа своята господарка в твое присъствие, нали разбираш?

Уорик се сепна поразен и остана застинал. Усещаше ножа, притиснат към кожата под ръката му; кожената му кания бе овлажнена от пот.

— Кралица Маргарет ли? — попита той, давайки ѝ титлата от миналото, макар че с това накара Дери да се усмихне.

— Не мисля, че ще пощурееш сега, нали, Ричард? Всичко, което тя иска, е да попита за съпруга си. Толкова ли е много? Говори се, че ти си отвел Хенри в килията му и че си го посещавал там. Ще позволиш ли на съпругата на един мъж да разпита за него, милорд?