Конн Иггульден - Кръвна връзка

С резки движения кралят и рицарите му се качиха на конете. Тълпата се раздели набързо, щом хората разбраха, че кралят си тръгва. Архиепископът остана загледан в тях, докато се оттегляха в равен ход на изток към Лъдгейт и Лондон, отнасяйки със себе си Големия печат.

Дворецът Лувър беше точно толкова впечатляващ, колкото бе предвидено да бъде, три пъти по-голям от Лондонската кула, дори без да се вземат предвид обширните градини. Когато Париж беше под английска окупация, Лувърът остана почти празен, като само малка част се използваше за конюшни и като резиденция на кралския лейтенант и губернатор.

Всичко това остана в миналото, помисли си Уорик скръбно — и със сигурност той нямаше да доживее, за да види връщането на тези дни. Докато прекосяваха провинцията, дъхът му секваше при мисълта, че тези места с лекота можеха да бъдат Кент, Съсекс или Корнуол. Нормандия и Пикардия толкова много приличаха на Южна Англия, че съвсем не беше изненадващо един-два пъти да са били завземани от английските крале. Уорик се усмихна на собственото си отражение в прозореца, загледан в декоративните живи плетове, които се простираха като че ли на цели километри по протежението на реката Сена. Такива мисли не бяха на място сега, когато толкова много се очакваше от него.

Присъствието на младия херцог Кларънс съвсем не навреди на каузата му, трябваше да си признае. Още от момента, в който официално обявиха тяхното пристигане в столицата, крал Луи и най-висшите му придворни не пестяха нито разходи, нито ласкателства за представителите на крал Едуард. Самото присъствие на собствения му брат бе посрещнато със стаено удоволствие, все едно фактът, че са изпратили Кларънс, беше доказателство за възобновеното желание на английската страна да търси мир и законна търговия. Помогна също и това, че младият херцог говореше прекрасен френски, макар че Уорик го помоли да се ограничи единствено до комплименти за двореца и града.

Крал Луи беше ранобуден. За да бъде куртоазен и да чака идването на Негово кралско височество, Уорик трябваше да става далеч преди зазоряване и да язди в тръс из мъгливите улици на Париж тъкмо когато този древен град се съживяваше. Стана му навик да спира пред една пекарна в близост до квартирата си, та докато се придвижваше, късаше парчета горещ хляб от самуна. Повечето от рицарите му бяха разквартирувани из града и Уорик бе оставен само с двама слуги, които го придружаваха до кралския дворец всяка сутрин. В други години той знаеше, че може да го принудят да чака с дни, но сега като по чудо свикна със само малко закъснение — докато кралят закусеше и го изкъпеха и парфюмираха, така че той се появяваше с прясно напомадена коса и изчеткани кадифени одежди. Уорик се чувстваше поласкан от благосклонното му внимание, от начина, по който го поздравяваше всяка сутрин, все едно бяха приятели.

Вратите в далечния край на залата се разтвориха с трясък — сигнал, че всички стражи и слуги трябва да застанат мирно. Вестителят започна рецитацията на множеството титли и почести на крал Луи и Уорик и Кларънс паднаха на коляно, перфектната двойка английски придворни в целия им блясък.

Френският крал премина през шпалира от придворни, цяла група мънички момченца в синьо-бели униформи носеха краищата на огромната му официална червена мантия. Около него се събраха дузина теснолики писари, които записваха всяка негова дума, дращеха с перата си на свой собствен език, за да не изостават от изговореното. Уорик присъстваше, когато един от тях припадна два дни по-рано. Сега този човек не се виждаше никъде, несъмнено заменен от някой, който можеше да следва по-добре словесния поток. Крал Луи обожаваше да говори, макар че никога не се отдаваше на безсмислено бъбрене. На Уорик му се струваше, че той разпръсва думите както рибар пуска стръвта си, и през цялото време следеше дали нещо няма да изплува от дълбините.

— Изправете се, скъпи ми английски лордове, които сте станали преди слънцето, за да ме поздравите тази сутрин. Апетитът ви задоволен ли е, господа? Жаждата ви утолена ли е?

На това не се очакваше истински отговор и Уорик и Кларънс само кимаха с глави и се покланяха, а кралят минаваше край тях. Те стояха абсолютно безмълвни, докато дворът се събираше около своето ядро, изникваше от разни странични врати, а през това време Луи се настаняваше начело на масата от черен мрамор. Тя беше някакъв символ, така беше разбрал, макар да не знаеше точно какъв. Забеляза, че рядко някой минаваше, без да докосне камъка с ръка — дали за късмет, или защото бе реликва.