Конн Иггульден - Кръвна връзка

Да има толкова много хора от рода Невил по високите етажи на властта на кралството, означаваше, че той управлява единствено с тяхната поддръжка. С Елизабет бяха обсъждали темата до безкрай, докато накрая той видя с очите си как тяхната лоза се простира до всеки имот и благородническа фамилия от южното крайбрежие до границата с Шотландия.

Горкият крал Хенри никога не бе забелязал колко далеч са стигнали, колко забита и силна бе станала лозата. Естествено, че не беше. Едуард също доскоро бе сляп за степента на влияние, която мъже като Уорик и сър Джон Невил от Нортъмбърланд имаха; на Фокънбърг, граф на Кент; на херцог Норфолк, с майка от рода Невил; на Джордж Невил, архиепископ на Йорк. Крал Едуард стисна челюст и погледна към прозорците на странноприемницата с изглед към кръстовището. Елизабет му беше нарисувала ужасяваща картина. Нима щеше да управлява единствено тогава когато не засягаше интересите на Невилови? Нямаше да позволи такова нещо, не и сега, когато беше наясно с това. Дори да се въздържи от кладата, която жена му искаше да види, нямаше да е зле да подреже някои части от този тъмен израстък.

Архиепископ Джордж Невил излезе от странноприемницата, привлечен от слуха, който се разнесе из стаите, че самият крал е застанал отпред. Всякакво движение на стотици метри около тях бе спряло и минувачите замръзваха на място, за да погледат младия мъж, който управляваше Англия.

Архиепископът бе коленичил пред краля по време на коронацията му. Сега беше облечен в хубава наметка и под нея свещеническа роба, но щом видя, че кралят наистина е дошъл, не се поколеба и отново падна на едно коляно в краката му. Рицарите около Едуард имаха изражения на гладни вълци. Не един от тях посегна към меча, докато архиепископът приближаваше. Джордж Невил застана със сведена глава и Едуард му прошепна да се изправи.

— Толкова много мъже и коне! — тихо възкликна той. — Аз съм ваш слуга, Ваше Величество. Чакам вашите заповеди.

Макар че Джордж Невил беше с цяла глава по-нисък от краля и бе църковен служител, той имаше широки рамене като всеки един от присъстващите рицари. Застанал изпънат като струна, не излъчваше нито чувство за вина, нито пък страх, просто отвръщаше на втренчения им поглед хладнокръвно и спокойно.

— Дойдох тук, за да си взема обратно Големия печат, Ваше Преосвещенство — рече Едуард. — Можете да го предадете на Робърт Къръм тук, оглавяващ архивите. Той ще го съхранява.

Джордж Невил пребледня и опули очи.

— В такъв случай уволнен ли съм от поста си, Ваше Величество? С нещо обидих ли ви? С нещо не изпълних задълженията си ли?

Той виждаше, че Едуард започва да се чувства неудобно, по врата и лицето му плъзнаха червени гневни петна.

— Няма такова нещо, Ваше Преосвещенство. Просто реших да предам Големия печат на друг служител.

— Но кой в такъв случай ще назначи съдиите и съдебните състави по делата, които вече са ми били представени? Към кого да се обърнат моите молители, какво да ги посъветвам, Ваше Величество? Аз… не мога да разбера…

Джордж Невил се огледа и видя с каква злост го наблюдаваха рицарите.

— Въоръжени мъже? Нима Ваше Величество си мислеше, че ще се възпротивя? Та аз съм дал клетва за вярност на вашата коронация!

Едуард се изчерви още повече. Беше си представял бяс и манипулации, а не един дълбоко наранен архиепископ. Кралят стисна зъби и не каза нищо, само гледаше как избликът заглъхва и Джордж Невил отпуска рамене съкрушен.

— Марън! — извика той. — Донеси ми кралския печат! Ще го откриеш в една кожена торба, обозначена със златен герб. Не, донеси и торбата също, щом ще го отнесат.

Слугата му се затича обратно към странноприемницата, затрополи по стълбите и изчезна в покоите на архиепископа. Навън на улицата Джордж Невил си бе възвърнал достойнството. Кралят все още стоеше гузно безмълвен и чакаше. Край тях се събра тълпа от зяпачи, мъже, жени и деца, всички ги наблюдаваха с удоволствие и страхопочитание.

— Не оспорвам правото ви да изберете когото искате за канцлер — продължи архиепископът шепнешком. — Но подозирам, че сте били подведен — той направи жест към въоръжените рицари около тях със студени и заплашителни лица. — Аз съм Божи служител и верен поданик. До този момент също бях и канцлер на Англия. Оставам верен — и Божи слуга също. Това не се е променило.

Едуард склони глава, приемайки твърденията му, макар че не му отговори. Прислужникът пристигна на бегом по калния път, преметнал през рамо торба на широка каишка. Едуард я прехвърли в ръцете на оглавяващия архивите, който се чувстваше толкова неловко, че само успя да изсумти в потвърждение и да провери съдържанието ѝ.