Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Да пием и за теб, Уорик, най-добрия приятел на брат ми. И за брат ми Едуард, първия човек в Англия!

Силното вино опияни младежа и той заваляше думите. Уорик се позасмя и изгълта съдържанието на чашата си, после пак я напълни от съда, преди прислужницата в кръчмата дори да успее да направи крачка в негова посока. Тя се отдръпна изчервена, с ръце, скръстени на кръста. Не беше свикнала с апетита и маниерите на англичаните. Първото плато с две малки пиленца, сготвени с копър и гъби, бе изгризано до кокал за нула време, без дори това да прекъсне разговора на мъжете.

— Едуард си намери добра жена, разбира се — неочаквано заяви Джордж. Той се взираше в огъня и не забеляза как изражението на другаря му се стегна. — С две вече родени дъщери, макар да не се съмнявам, че ще последват едно-две момчета. Елизабет е бременна за трети път, тъй че ще се моля да е син и наследник. Макар че, аз… ами… аз…

Уорик го изгледа рязко и младежът хвърли набързо поглед в негова посока. Страните му станаха толкова тъмночервени, че сякаш щеше да се задуши. Младият херцог бе очевидно нервен и се изпотяваше повече, отколкото предполагаше топлината от малкия огън в огнището.

— Аз… ъъ… Аз помолих да те придружа до Париж отчасти защото не бях виждал града и смятах, че това ще е хубаво пътуване, с нови впечатления, но и защото може би ще открия някоя друга книга, която да п-подаря…

Уорик го погледна загрижено. Умиротворената тишина от последните няколко дни изчезна. Зачуди се дали Джордж Кларънс няма да получи удар, тъй се тресеше и заекваше.

— Пийни малко, Джордж. Ето, месото дойде! Нека да ти го нарежа. Може би ще споделиш с мен онова, което те докара до такова трескаво състояние.

Уорик се зае да реже свинския бут, който донесоха на масата, като поставяше резени върху дървените чинии пред тях. Със собствения си нож раздроби месото на парченца, които можеше да набучи, после за пореден път доля вино в чашите. Без съмнение щяха да тръгнат по-късно на следващия ден, но тази мисъл не го притесни особено. Нямаше по-добър начин да прекараш някои вечери в приятна компания и с вино на масата.

Джордж, херцог Кларънс, се хранеше с нещастна физиономия и твърде пълна уста, за да се опита да говори. Дъвчеше лентичка вкусна препечена кожа, каквато надали бе опитвал досега, като я дърпаше наляво и надясно. Струваше му се, че тя никога няма да се скъса, но накрая мъжки се пребори и я преглътна. Месото сякаш успокои достатъчно превъзбудените му сетива, тъй че да заговори спокойно, насилвайки се да навързва бързо думите, преди сърцето му да се пръсне в гърдите.

— Исках да ви помоля, сър, милорд, за ръката на дъщеря ви Изабел, за да се оженим.

Най-сетне го каза. Младежът се сви в стола и пресуши до дъно чашата си, докато Уорик го гледаше със зяпнала уста, а в мозъка му всичко вреше и кипеше. Момчето беше по-добра партия, отколкото можеше да се надява — особено в момент, когато мъжете и жените от семейство Удвил си присвояваха всяка титла в страната още щом някоя се освободеше.

— Споменал ли си това свое желание пред дъщеря ми? — попита той.

Джордж запелтечи през виното и едва успя да отговори от заекване.

— Не съм споделял, че я желая, сър! Не бих посмял, преди да съм говорил с баща ѝ. До първата ни брачна нощ, милорд, сър!

— Поеми си въздух — рече Уорик. — Сега пак, хайде! Исках да кажа, желанието ти да се ожените, нищо повече. Някога… Не знам, говорили ли сте за любов с Изабел? Ако е тъй, бих бил доста учуден, ако си успял да кажеш повече от една ясна дума насред този клокочещ поток.

— Разговарял съм три пъти с нея, милорд, в непорочна компания. Два пъти в Лондон и веднъж във вашето имение в Мидълхам миналото лято.

— О, да, сещам се — каза Уорик, смътно припомняйки си, че е видял тогава шестнайсетгодишната си дъщеря да разговаря с едно потящо се момче. Зачуди се дали Джордж, херцог Кларънс, се интересуваше от дъщеря му заради красотата ѝ, или заради земите, които щеше да наследи. Уорик нямаше синове и онзи, който се оженеше за Изабел, щеше в един момент да стане най-богатият мъж в Англия, наследявайки огромните имоти както на Уорик, така и на Солсбъри. Изабел можеше да е вече омъжена, ако не беше необичайната доминантна позиция на Удвилови, когато тя достигна възраст за женене.

Уорик се намръщи, като погледна с нови очи на осемнайсетгодишния херцог, който можеше да му стане зет. Едно бе да гледа на него като на свястното момче и по-малък брат на краля, съвсем друго — като на бащата на бъдещите си внуци. Когато младежът срещна погледа му и го задържа, инстинктивно разбирайки защо е изпитателен, Уорик съзря там нервност, но също и някакъв вид кураж.