Трийсет коня трябваше да бъдат изведени един по един от яслите в смрадливия трюм. Това отне доста време и докато чакаше, Уорик стоеше и гледаше смръщено доковете на Кале. Самите кейове бяха застлани с дялани камъни и железни блокове, но пътеките бяха от дъски, които се простираха чак до складовете и кръчмите покрай брега, всичките наблъскани едни в други поради липса на място. Той имаше и добри, и лоши спомени от пристанищната крепост. Някога тя беше входът към английска Нормандия, място, където човек можеше да продаде и да купи абсолютно всичко — от маймуни и слонова кост до лавандула, рубини и вълна. Слабостта на крал Хенри бе сложила край на всичко това.
Пристанището беше пак толкова шумно и смърдеше не по-малко от преди. Дузина кораби се люшкаха на котва извън заградените води. Всички те чакаха скифът на управляващия пристанището да дойде при тях, като междувременно капитаните си подвикваха разни обиди. Никой не можеше да навлезе в Кале без неговото разрешение, не и с оръдието, насочено към открито море, което за миг щеше да ги превърне в отломки. Над главата му пронизително крякаха чайки и се спускаха изневиделица, за да клъвнат всеки остатък от рибешки люспи или вътрешности наоколо.
По дългите кейове екипажите на осем търговски кораба изнасяха колкото могат по-бързо бали и бурета от трюмовете, мъчейки се да разсеят и объркат английските пристанищни чиновници, които се опитваха да изчисляват каква такса им дължат насред изумителното разнообразие от печати, истински или пък фалшифицирани. Насред тях и около тях се поклащаха рибарски лодки, а френските рибари показваха екземпляри от улова си. Уорик си спомни оживеността и какофонията на това място, макар че от младежките му години насам то се бе превърнало в още по-трескаво гъмжило. Тогава Кале бе просто едно от трийсетте им пристанища, като цялото крайбрежие и две трети от Франция процъфтяваха под контрола на англичаните. Той поклати тъжно глава.
Пристанището все още носеше на Короната хиляди на година, както от данъци, така и от печалби, и нито един пирон дори, който преминаваше, не беше законен, не и когато двете страни никога не бяха обявявали официално мир помежду си. Хората и от двете страни бяха забогатели в тази несигурност, използвайки Кале като входна точка за цяла Франция и Бургундия, та дори за Сицилия и Северна Африка, ако се плати достатъчно подкуп.
Той наблюдаваше как отварят сандък с портокали; погледът му бе привлечен от яркоцветното петно върху избелелите дъски на дока. Английският търговец се вгледа в тях и ненадейно заби палец в сърцевината на един плод, после облиза сока от пръстите си и кимна с глава. Плодове през зимата от страни далеч на юг, където лимоните и портокалите вирееха. Захар от Кипър или Левант, дори снаряжение от Италия, където един майстор ковач искаше цяло състояние за уменията си. Самият той притежаваше такъв комплект, направен по мярка — прилепваше идеално към фигурата му и неведнъж бе спасявал живота му.
Уорик подсвирна и търговецът вдигна очи; подозрителността го напусна, като съзря по дрехата герба на херцога. Уорик зачака, докато слугата на търговеца изприпка с три големи портокала, за които той му подхвърли едно сребърно пени. Кале все още беше място, на което тези, които имаха нюх, можеха да направят богатство. Въпреки това не беше Кале от миналото му.
Разтовариха и последните коне и ги оседлаха, като мъжете му направиха спретната фаланга от доспехи и конска тяга, за да преминат през пристанището. Уорик махна с ръка и обърна коня си със задница към морето, тръгна надолу по главната улица към стените, които обграждаха всичко в пристанищния град. Те се издигаха над всяка живинка вътре — едно постоянно напомняне, че това е град, разположен във вражеска земя, със стени дебели три-четири метра, които да устояват на обсада. Крал Едуард плащаше на стотици мъже, за да поддържат тези стени. Те често бяха със съпругите и децата си, които никога не бяха виждали Англия. Кале представляваше един собствен малък свят, с улички и магазини, с ковачи и джебчии, и пропаднали жени, чиито съпрузи бяха умрели от болест или удавяне.
Уорик приближи до вътрешната врата и представи на капитана там документите си с печата на крал Едуард. Зад гърба му трийсет мъже в доспехи бъбреха тихичко, усетили, че графът е в мрачно настроение. Единственият, който не можеше да спре да се оглежда удивено, беше Джордж, херцогът на Кларънс. За младежа доковете, пропити от екзотични ухания и вкусове на подправки, изпълваха с екстаз всичките му сетива. Щом вратите се разтвориха, Уорик му подхвърли един портокал и той го улови с усмивка, като притисна странния плод до носа си и вдиша аромата му.
Читать дальше