Конн Иггульден - Кръвна връзка

— Знам, че ще искате да обмислите моето предложение, сър. След като веднъж съм споменал, повече няма да говоря за това. Ще кажа единствено — обичам я, милорд, честна дума. Изабел е прекрасно момиче. Когато я накарам да се усмихва, ще ми се да се смея и да плача от радост.

Уорик вдигна ръка.

— Нека да смеля новината заедно с това хубаво ядене. Мисля, че искам още една бутилка от това червено вино, за да си успокоя стомаха — той видя, че младият мъж преглъща и пребледнява, затова реши да не го притиска. Прозя се. — Или пък по-добре да заспивам и да стана рано сутринта. Чака ни дълъг път утре — и Париж на следващия ден. Трябва да сме бодри.

— Ще имам ли отговора ви дотогава, сър? — попита Джордж с отчаян поглед.

— Да, определено — отвърна Уорик. Нямаше желание да измъчва младежа. Всичките му инстинкти го одобряваха, не на последно място защото жена му не беше и мечтала дори дъщеря им да се омъжи за херцог. А не биваше да се пренебрегва фактът, че женитбата щеше да вбеси Елизабет Удвил, макар че това щеше да остане за негово лично удоволствие.

Докато ставаше от масата, тази мисъл го спря.

— Нали знаеш, дори аз да искам да одобря избора ти, кралят ще трябва също да даде съгласието си, както е прието за всички бракове между благородническите семейства.

— Каква щастлива случайност тогава, че крал Едуард ми е брат — рече Джордж усмихнат, — а той ще ми позволи всичко, което е по силите му.

Ентусиазмът на младия мъж бе заразителен и Уорик се усмихна заедно с него. Джордж Кларънс все още не беше оформена личност, все още на път към човека, който щеше да бъде един ден. Но дори и така Уорик се надяваше, че братът на краля ще има успех.

Чаринг Крос беше кръстовище, разположено между сградите на парламента и стените на град Лондон, по-надолу по реката. Там, при завоя на Темза, то беше най-известно с огромния кръст, издигнат от първия крал Едуард по случай смъртта на съпругата му. Макар и на сто и осемдесет години, кръстът стоеше непокътнат като символ на скръбта и загубата на едно човешко същество.

Едуард сведе глава и вдигна длан, за да докосне мрамора. Виждаше следите от съприкосновението му с хилядите човешки ръце, попипали камъка за късмет, и каза молитва за отдавна починалата кралица. Може би тя щеше да е по-въздействена, идвайки от човек с височина не по-малка от тази на Едуард Дългокракия, и такъв, който също споделяше името и кръвта му. Чувстваше се близък до краля, когото хората бяха нарекли Чукът на шотландците.

Отвъд кръста и кръговото движение широкият път се простираше чак до Челси, голяма спирка за карети и с конюшни, където пътниците можеха да се изкъпят и да хапнат, преди да се насочат към по-запуснати места. Реката бе наблизо и той улавяше горчивата миризма на зеленикавата вода, която отваряше дробовете му. Прочисти гърлото си, за да потисне неприязънта си към гъстата кал и цялата влага и изоставеност наоколо — както и към предстоящата задача.

Това трябваше да се направи. Елизабет му бе отворила очите за влиянието, което кланът Невил бе придобил в английския двор, как членовете му се бяха внедрили във всяка ниша и кътче. Изумително колко често на примамливи постове бяха назначавани незабележителни мъже и жени, които просто по случайност имаха родители, дядовци или баби от рода Невил. Елизабет описваше това като „гнилоч“, макар да се чудеше как е било постигнато.

Изведнъж той се засмя и накара мъжете около него, застанали търпеливо, да вдигнат поглед. Жена му беше чудо невиждано — такава радост за него; как само го боготвореше, как се радваше на всяка част от него. Двамата се смееха безгрижно и ако лордовете му смятаха, че го е стиснала между бедрата си, ами всъщност не би могъл да го отрече. Но пък през цялото време знаеше, че Елизабет би сторила всичко, за да го защити — нямаше друг на света, чиито интереси тъй да съвпадаха с неговите собствени. Хиляда пъти му го беше повтаряла. Никой друг не заслужаваше абсолютното му доверие, защото те имаха лични мотиви, любови и приятелства извън него самия. А Елизабет беше изцяло посветена на краля си, неин любовник и неин съпруг, заради децата и короната.

Той погледна към отворената врата на странноприемницата „Чаринг Крос“, която имаше прекрасна позиция по пътя на каретите на запад и беше известна с хубавата си храна. Съдържателят бе предупреден, че ще посрещне краля. Стоеше превит на две в поклон и не можеше да се вдигне.

Едуард слезе бавно от коня. Мислите му все още бяха заети с жена му. Беше права, разбира се. Ако един градинар откриеше, че лозите му са прораснали отвъд ограниченията, през живия плет и храстите, и през цветовете, той нямаше да си затвори очите. Щеше да ги среже до корен и да изтегли къдравите филизи един по един, за да ги изхвърли в огъня. Ето това искаше тя.