Конн Иггульден - Кръвна връзка

Донасяха плодове и още столове, като осмина или деветима непознати се появяваха и започваха да шепнат в ухото на краля. Вероятно беше бутафория, с която да впечатлят гостите, макар че той усещаше, че пред очите му се обсъждаха сериозни неща, че донасяха информация на краля и че неговият отговор излизаше иззад прикритието на дланта му.

Минаваше цял час, може би два, без Уорик и Кларънс да покажат и следа от умора или отегчение. Веднъж Уорик го обърна на шега помежду им и оттогава то бе станало игра, при която очите на двамата се срещаха, а от тях струеше слаб интерес и скрит хумор, все едно колко дълго продължаваше забавянето.

— Господа, приближете се, моля! Тук, тук. Елате, елате! Съсипан съм, че ви държах толкова дълго да чакате. Канцлерът Лалонд ще присъства като мой съветник, разбира се — кралят погледна към стареца, сякаш го предизвикваше да реагира. Възрастният човек го изгледа от упор, превит върху бастуна си. — Знаете ли, господа, всяка сутрин ставам с увереността, че един ден Лалонд няма да го има, че ще изчезне от списъка. Предварително скърбя, ако следите мисълта ми, представяйки си тъгата, която със сигурност ще изпитам, като че така бих могъл по някакъв начин да намаля болката, като я изживея предварително.

— Предполагам, че дори и така пак ще скърбите за него, Ваше Величество — обади се Уорик. — С опита се научих, че времето може да притъпи болката от повърхността, но почти нищо не може да се направи за по-дълбоката рана.

Крал Луи прехвърляше погледа си от Уорик към Кларънс и обратно дълго време, за първи път странно безмълвен. Той повдигна палец и го размаха, после го прилепи към устните си.

— А, баща ти, да. Граф Солсбъри. И, разбира се, милорд, този голям мъж и приятел на моя род, херцогът на Йорк. И двамата сте били сломявани с болка и загуба. Нали това е английската фраза? Придали са ви още сила, така както се калява метал? Знаете ли, когато баща ми напусна този свят, двамата с него не бяхме… помирени, нали ме разбирате. Той сякаш виждаше в мен заплаха, такава грешна преценка, която съвсем не бе типична за него. Смяташе, че погубвам таланта си. Въпреки това сега ми липсва.

Без предупреждение в очите на краля бликнаха сълзи и той се задави. Слугите веднага се притекоха на помощ, донесоха вода, копринени кърпи и вино. В следващия миг признаците на скръб изчезнаха, а погледът му стана студен и остър като бръснач.

В отговор на това Уорик можеше само да сведе глава, за пореден път обзет от странното усещане, че е наблюдаван от човека, който в действителност го гледаше, сякаш очите му бяха от непрозрачно цветно стъкло и целият поток от мисли и думи целеше единствено да прикрие истинския крал отвътре, който надничаше иззад фасадата.

— Аз видях в теб, милорд Уорик, още в първия момент, един чувствителен човек. Човек, който, ако ми простиш ласкателството, заслужава вниманието ми и евентуално ще оправдае доверието ми. Ти дойде при мен без притворство и игрички, за да заявиш своето желание за мир и търговия по този прекрасно прям английски начин, изложен честно на показ, като на сергия, за да можем ние да приемем или откажем. Моят баща презираше всички вас и съм сигурен, че ще го разберете, след като английски бродяги и земеделци се разхождаха из улиците му, все едно им бяха собственост.

Уорик се усмихна, изчаквайки въпроса или пък кулминационната точка, която бе убеден, че ще последва.

— И сега аз съм изправен пред избор, милорд Уорик, да взема решение за твоя характер; решение, от което ме боли. Трябва да реша, преди да си тръгнеш оттук днес, дали си просто глупак или наивник, или пък си част от машинациите и стратегиите на собствения си двор у дома.

Уорик с изумление видя как кралят стана от мястото си и вдигна пръст, насочен към него, а лицето му потъмня, както личеше по всичко, от гняв. Мъжът в копринени одежди и философски размишления се бе изпарил зад клокочещата ярост.

Това стана толкова ужасяващо внезапно, че той трябваше да се пребори с всеки свой нерв и мускул, за да не се разсмее. Имаше нещо великолепно комично в този раздут кралски мехур пред него, макар че в случая животът му висеше на косъм.

Дивият подтик да се самоунищожи отмина и го остави слаб и разтреперан.

— Ваше Височество, не разбирам…

— Глупак, тогава? Нали знаеш, не е такава репутацията ти, Ричард Невил — мъжът, който отведе провалилия се крал до килията му в Лондонската кула. Нима твоят крал Едуард смята, че ще ме заплаши с теб? Дали смята, че аз ще видя в твоето присъствие някакъв вид заплаха?