Себастьян Фолкс - Птича песен

— Както знаеш, Меро, мосю Рейсфорд ни е дошъл на гости от Англия. Той е млад човек, който иска да научи повече за нашия бизнес.

Меро кимна. Стивън му се усмихна. Забавляваше се, когато се опитваха да го представят като некомпетентен и безотговорен заради възрастта му. По-старите мъже винаги се отнасяха към него с досада.

— Обаче — продължи Азер, — както също много добре знаеш, съотечествениците на мосю Рейсфорд от Манчестър успяват да произвеждат платовете, които ние правим, за две трети от нашата цена. Тъй като компанията, в която той работи, е един от най-важните ни клиенти в Англия, е редно да се опитаме да го впечатлим. Разбрах от работодателя му, който е много прозорлив човек, че би искал между двете страни да има по-добро сътрудничество. Той спомена, че може да купи акции от фирмата. — Пръстите на Меро започнаха да се движат още по-бързо. — Още един Косера — каза той пренебрежително.

Азер се усмихна.

— Драги ми Меро, не бива да си подозрителен. — Обърна се към Стивън. — Има предвид един от най-великите производители, Йожен Косера, който преди много години внесе английски работници и технологии…

— Които струваха работата на много местни хора.

Азер продължи да говори на Стивън.

— Правителството иска от нас да рационализираме труда и да се опитаме да съберем повече операции под един покрив. Това е напълно разумно искане, но неизбежно означава по-широко използване на машини и съответно загуба на работни места.

— Това, от което индустрията се нуждае — обади се Меро, — както обясняват правителствата още от времето на баща ми, е повече инвестиции и по-малко тесногръдие и малодушие от страна на собствениците.

Лицето на Азер изведнъж се изопна, но дали от гняв или просто от отвращение, беше невъзможно да се разбере. Седна, сложи си очилата и придърпа към себе си лист хартия от купчината книжа на масата.

— Времената са трудни. Нямаме пари за инвестиции и затова сме принудени да правим икономии. Това са конкретните ми предложения. Работниците на заплата ще получат намаление от един процент. На надничарите няма да им се пипат парите, но ще трябва да вдигнат производителността с пет процента. Работата им вече няма да се измерва на метър, а на парче. Който не може да борави с новите машини — а това са половината от наетите — ще бъдат обявени за неквалифицирана работна ръка и заплащането им ще бъде намалено.

Той си свали очилата и бутна листа към Меро. Стивън беше учуден от грубостта на Азер. Дори не се бе престорил, че работниците ще спечелят нещо от промените или че той ще ги компенсира по друг начин за нещата, от които ги кара да се откажат. Или може би преговорите тепърва предстояха.

Меро посрещна подробностите с впечатляващо спокойствие.

— Горе-долу това очаквах — каза той. — Очевидно искате от нас да се примирим с по-малко, отколкото получават бояджиите, мосю. Едва ли има нужда да ви напомням в какво положение са те.

Азер започна да си пълни лулата.

— Кой стои зад тези глупости? — попита той.

— Зад това стоят опитите на собствениците да използват робски труд на все по-ниска цена — отвърна Меро.

— Знаеш какво имам предвид — каза Азер.

— Споменава се името на Люсиен Льобрун.

— Малкият Люсиен! Не вярвах, че му стиска.

В стъкления кабинет беше светло, слънчевите лъчи се плъзгаха по книжата на масата под прозореца и огряваха лицата на двамата опоненти. Стивън следеше напрегнатия им разговор, но се чувстваше отчужден от него, струваше му се, че двамата си говореха с клишета. Мислите му, естествено, се пренесоха от източника на богатството на Азер към собствеността му, къщата на булеварда, градината, пълничките деца, Грегоар и отегчения му поглед, Лизет и съблазнителната й усмивка, и най-вече към мадам Азер, към която изпитваше смесица от противоречиви чувства.

— … естествена последица от производство с толкова много отделни процеси — каза Азер.

— Е, и аз бих искал боядисването да става тук — отвърна Меро, — но както знаете…

Нямаше как да е сигурен на колко години беше тя, но имаше нещо в уязвимостта на кожата й, когато я видя да настръхва от течението, влязло през отворения прозорец от градината. И най-вече имаше нещо в нетърпението, което забеляза у нея, когато извърна глава, за да скрие погледа си.

— … няма ли да се съгласите, мосю Рейсфорд?

— Разбира се.

— Не и ако трябва да инвестираме в по-големи помещения — отвърна Меро.

Аз съм полудял, помисли си Стивън и потисна желанието си да се разсмее; трябва да съм ненормален, за да седя в този горещ стъклен офис, да гледам лицето на този мъж, говорещ за работата на стотици хора, да му се усмихвам с разбиране, а в същото време да си мисля за неща, които не мога да призная дори пред себе си…