Себастьян Фолкс - Птича песен

Стивън стисна зъби, за да потисне желанието си да защити мадам Азер.

— Не вярвам, че мосю Рейсфорд знае тази песен — обади се тя.

— Може би мосю Берар ще ми я изпее — изпусна се Стивън, без да се усети.

Мадам Азер не успя да се въздържи и прихна. Изкашля се и Стивън забеляза, че страните й леко поруменяха, когато съпругът й я изгледа.

Макар да се ядоса на себе си, че би могъл да обиди домакина си, лицето на Стивън остана напълно безизразно. Реакциите на Азер не бяха нито спонтанни като на жена му, нито овладяни като на Стивън. За негово щастие Лизет започна да се кикоти и му даде възможност да й се скара.

— Значи мосю Берар е добър певец? — попита Грегоар, като вдигна очи от чинията си над салфетката, затъкната в яката му.

— Даже изключителен — каза предизвикателно Азер.

— Наистина — добави Стивън и срещна погледа му напълно спокойно. След това погледна право към мадам Азер. Тя се беше овладяла и също го погледна за миг. В очите й все още горяха радостни пламъчета.

— Значи не си минавала пак покрай онази къща? — попита я той.

— Мисля, че минах покрай нея на връщане от аптеката, но прозорецът беше затворен и не чух никаква музика.

Семейство Берар отново дойдоха след вечеря и доведоха майката на мадам Берар — жена със сбръчкано лице и черен дантелен шал на главата, за която се твърдеше, че притежава изключителна религиозна чувствителност. По необясними причини Берар я наричаше леля Елиз и тя помоли и останалите да се обръщат така към нея. Стивън се чудеше дали фамилното име й напомня болезнено за починалия й съпруг, или с рода на жена му беше свързана някаква тайна, която Берар предпочиташе да остане скрита.

Стивън наблюдаваше ролята, която семейство Берар играеше в живота на семейство Азер. Когато вечерите станаха по-топли, петимата сядаха на плетените мебели на терасата и вдишваха аромата на орловите нокти и жасмина, които растяха около вратите и прозорците от задната страна на къщата. Берар, обут в груби черни боти и с жилетка под сакото, умело дирижираше малкия си оркестър, а най-добрите партии запазваше за себе си. Беше авторитет по въпросите за влиятелните семейства в града и можеше да говори с часове за ролята на Селие, Лорендо или Дьо Морвил в забогатяването на градчето и изграждането на неговото общество. По заобиколен начин намекваше, че родът му е свързан със семейство Дьо Морвил, но поради нехайството на някакъв прадядо бонапартист не бяха успели да получат благородническа титла. Но маниерът, с който критикуваше прегрешението на този свой предшественик, целеше да внуши пренебрежение към куртоазните привички на парижкото общество и особено към преследването на титли. Така пропускът на прадядото, който си беше останал вироглав провинциалист, се представяше като дълбоко добродетелен по един безсмъртен начин, като освен това му се приписваше повече финес, отколкото притежавали и най-изисканите парижани. Този някогашен представител на семейство Берар се обрисуваше като едновременно корав и изтънчен, а потомците му като неволни наследници на най-похвални качества и благородно потекло. Така се забавляваха. Така убиваха времето в кротките вечери, но тези разговори караха Стивън да изгаря от гняв. Не разбираше как мадам Азер понася всичко това.

Тя беше единствената, която не се отзоваваше, когато Берар й даваше думата. Неохотно казваше по нещо, когато той я подканяше, но с удоволствие говореше по теми, които сама си избираше. Така на Берар не му оставаше нищо друго, освен да я прекъсне. По някое време се извиняваше с лек поклон, но това ставаше няколко минути след като вече бе повел разговора в желаната от него посока. Мадам Азер свиваше леко рамене или се усмихваше на закъснялото му извинение, сякаш за да покаже, че това, което е възнамерявала да каже, не е било важно.

Присъствието на леля Елиз беше особено удобно за Берар, тъй като можеше да разчита на нея да повдигне градуса на всяка дискусия с набожността си. Репутацията й на търпелив и свят човек се основаваше на дългия й вдовишки живот и огромната й колекция от требници, разпятия и сувенири, натрупани от поклоненията, които държеше в спалнята си в дома на Берар. Беззъбата й уста и дрезгавият й глас я правеха олицетворение на страховитата религиозна истина, че истинската вяра се крие не в бледите лица на отшелниците, а в опустошения живот на онези, които са водили битка за оцеляване. Понякога смехът й беше по-скоро жизнерадостен и циничен, отколкото благопристоен, но с честите споменавания на светци и мъченици от ранните дни на църквата и периода на формирането й в Мала Азия тя успяваше да заблуди събеседниците си.