Себастьян Фолкс - Птича песен

Стивън се обърна и се затича към ъгъла на коридора, разбирайки, че е преминал границата, която сам си бе поставил. Когато зави, чу въпросителния глас на Азер.

— Има ли някой там?

Опита се да си спомни дали имаше някакви препятствия пред себе си, докато тичаше към стълбищната площадка, без да има време да провери дали пътят му е чист. В подножието на стълбите, водещи към третия етаж, видя, че от стаята му идва светлина. Взе стъпалата по две наведнъж и се хвърли към ключа на настолната лампа, която се разлюля и вдигна шум.

Застана неподвижен насред стаята си и се ослуша. Чуваше стъпки, които идваха към дъното на стълбището. Ако Азер го видеше, щеше да се зачуди защо стои напълно облечен в тъмната стая. Отиде до леглото и се мушна под завивките.

След десет минути му се стори, че вече е безопасно да се съблече. Затвори вратата и капака на малкия прозорец и седна по пижама зад писалището. Препрочете това, което беше написал по-рано — описание на пътуването му от Лондон, влака във Франция и пристигането на булевард „Канж“. Имаше кратки добре зашифровани коментари за Берар и съпругата му, както и впечатления от Азер и двете деца. Видя с известна изненада, че за това, което най-много го бе поразило, не бе написал и дума.

На сутринта Стивън стана с по-ясно съзнание, отпочинал и изпълнен с интерес към новата си среда. Опита се да забрави за среднощната случка и се впусна в пълно проучване на бизнеса на Азер.

Двамата напуснаха богаташкия булевард и се гмурнаха в квартал Сен Лю, който се стори на Стивън като средновековна гравюра — къщи с фронтони край павирани улици над каналите. Просторите бяха закачени направо за кривите стени и улуците; малки деца в дрипи играеха на криеница по мостовете и тропаха с пръчки по металните перила край брега. Жени носеха кофи с питейна вода от чешмите в по-добрите райони на града за многобройната си челяд, част от която ги чакаше в единствената семейна стая; преселници най-вече от селата на Пикардия, дошли в града да търсят работа, живееха в колиби в задните дворове на препълнените къщи. Навсякъде се чуваше звукът на мизерията — децата се гонеха по улиците, а майките им крещяха заплахи и наставления или съобщаваха с цяло гърло важни новини на съседките си. Това бе шумът на съвместното съжителство, когато нито едно домакинство не е съвсем отделено от другото; пред пълните с хора пекарни и магазини мъже с ръчни колички или конски каруци обявяваха по десетина пъти на висок глас стоката си.

Азер се движеше ловко през тълпата. Хвана Стивън за ръката, докато пресичаха един дървен мост, избяга от кресливите ругатни на някакъв млад грубиян, поведе госта си по метално стълбище, издигащо се покрай стената на една сграда, и накрая двамата стигнаха до кабинет на първия етаж с изглед към фабриката.

— Седнете. Имам среща с Меро, който е най-висшият ми служител и също, като наказание за всичките ми грехове, шеф на синдиката.

Азер посочи към един облечен в кожа стол в далечния край на бюро, отрупано с книжа. Слезе по вътрешното стълбище във фабриката и остави Стивън да гледа през стъклените стени на кабинета гледката долу. Работниците бяха предимно жени, които седяха на предачните машини в далечния край на помещението, но имаше и мъже, и момчета с плоски кожени шапки, които работеха наравно с тях или возеха вълна и топове плат в колички с дървени колела. От старите станове се чуваше ритмичен тропот, който почти заглушаваше виковете на управителя — червендалест мъж с мустаци, който крачеше напред-назад, облечен в престилка, стигаща почти до глезените му. В по-близкия край на фабриката имаше редици с работници, седнали зад шевни машини „Сингер“. Коленете им се вдигаха и спускаха, докато натискаха педалите, а ръцете им се движеха в напълно противоположни една на друга посоки, сновейки бързо ту насам, ту натам, сякаш се опитваха да въртят огромен воден кран. Стивън беше прекарал много часове в подобни помещения в Англия и процесът му се струваше старомоден, точно както улиците на Сен Лю му изглеждаха като извадени от друг век от историята на индустриалните градове на Ланкашър. Азер се върна с Меро — дребен, но набит мъж с гъста черна коса с бретон, падащ над челото му. Меро имаше вид на честен човек, когото обстоятелствата бяха направили подозрителен и инатлив като магаре. Здрависа се със Стивън, макар сдържаният му поглед да подсказваше, че тази учтивост не означава нищо. Когато Азер му предложи да седне, Меро се поколеба за миг, преди да реши, че ако приеме поканата, това няма да е равнозначно на капитулация. Тръсна се решително на стола, а пръстите му зашариха по краката му, сякаш махаха невидими памучни влакна от плата.