Себастьян Фолкс - Птича песен

— Няма да обсъждам това повече в присъствието на този младеж — каза Меро. — Извинете, мосю. — Той се изправи и кимна официално на Стивън. — Нищо лично.

— Разбира се — отвърна Стивън и също стана. — Нищо лично.

Кодовата дума, с която Стивън наричаше мадам Азер в дневника си, беше „пулс“. Струваше му се достатъчно неразбираема и в същото време загатваща за подозренията му, че я движи ритъм, различен от този в кръвта на съпруга й. Освен това тя препращаше и към един необикновен аспект на физическото й присъствие. Никой не би могъл да изглежда по-естествено в нейните рокли и в целия й тоалет от самата мадам Азер. Тя прекарваше много време в къпане и преобличане; когато се разминаваха по коридорите, около нея се носеше лек аромат на розов сапун или парфюм. Дрехите й бяха по-модерни от тези на другите жени в града, но в същото време разкриваха много по-малко. Държеше се скромно; сядаше на столовете с плътно прибрани крака и под диплите на полата й коленете й сигурно се докосваха. Когато ставаше, не се подпираше с ръце, а съвсем леко и грациозно се издигаше нагоре. Бледите й китки сякаш не докосваха приборите, когато се хранеше на семейната маса, а устата й не оставяше никакви следи по чашата с вино. Веднъж Стивън забеляза как долната й устна за кратко се залепи за стъклото, но въпреки това повърхността остана чиста и блестяща. Тя го улови, че се взира в чашата й.

Но въпреки официалното й отношение към него и педантично изисканите й маниери, Стивън усещаше у нея някаква стихия, заради която я беше нарекъл „пулс“. Беше невъзможно да се каже чрез кое сетиво беше добил това впечатление, но някак си — може би само по русите косъмчета на бледата й гола ръка или по кръвта, която бе видял да нахлува под луничките на скулите й — той бе почувствал у нея по-интензивен физически живот от онзи, който тя живееше в спокойния и сковаващ дом на съпруга си с неговите овални дръжки от лъскав порцелан на вратите и прилежно наредения паркет по подовете.

Седмица по-късно Азер предложи на Меро да заведе Стивън да обядва с работниците в тяхната трапезария в задната част на фабриката. Там имаше две-три дълги маси, на които им позволяваха да ядат храната, която си бяха донесли или пък си бяха купили от готвачката с бяло боне и липсващи зъби. На третия ден насред общия разговор Стивън внезапно се изправи и каза:

— Извинете ме — и излезе от помещението.

Един възрастен мъж на име Жак Боне го последва навън и го намери облегнат на стената на фабриката. Сложи приятелска ръка на рамото му и го попита дали е добре.

Лицето на младежа беше бледо и по слепоочията му се стичаха вадички пот.

— Да, нищо ми няма — отвърна той.

— Какво става? Да не ви прилоша?

— Сигурно е от горещината. Ще се оправя. — Извади носната си кърпа и избърса лицето си.

— Защо не влезете да си довършите обяда? — попита Боне. — Старицата май е сготвила добре заека.

— Не! — Стивън трепереше. — Няма да вляза. Съжалявам. — Измъкна се от бащинската ръка на Боне и тръгна с бързи стъпки към града. — Кажете на Азер, че ще се върна по-късно — извика той през рамо.

На следващия ден на вечеря Азер го попита дали се е оправил.

— Да, благодаря — отвърна Стивън. — Нищо ми нямаше. Просто ми призля за момент.

— Призля ви? Май имате проблем с кръвообращението.

— Не знам. Има нещо във въздуха, може би е от химикалите, които използват бояджиите, не съм сигурен. Става ми трудно да дишам.

— Тогава може би трябва да отидете на лекар. Лесно ще ви уредя час.

— Не, благодаря. Не е нищо сериозно.

Азер изглеждаше развеселен.

— Не ми се иска да си мисля, че е било някакъв припадък. Мога лесно да…

— За бога, Рене — каза мадам Азер. — Той ти каза, че няма за какво да се тревожиш. Защо не го оставиш на мира?

Вилицата на Азер тракна силно в чинията. За миг по лицето му пробяга паника като на малко момче, неочаквано смъмрено в училище, което не може да разбере с какво съперникът му е заслужил похвала. След това се усмихна саркастично, сякаш за да покаже, че нещата са му ясни и решението му да прекрати спора е временна отстъпка, която благоволява да направи за по-младите. Обърна се към съпругата си с дразнещо безгрижие.

— Да не би пак да си чула онази песен, докато си се скитала из града, скъпа?

Тя сведе очи към чинията си.

— Не съм се скитала, Рене. Имах работа.

— Разбира се, скъпа. Съпругата ми е загадъчно същество, мосю — обърна се той към Стивън. — Също като поточето от песента е, никой не знае защо тече и накъде отива.