Себастьян Фолкс - Птича песен

— Предлагам следващата неделя да прекараме следобеда във водните градини — каза Берар. — Дали няма да успея да ви убедя да се присъедините към нас?

Азер ентусиазирано се съгласи. Леля Елиз каза, че е прекалено стара да се вози на лодка и успя да намекне, че подобни забавления са неприлични в неделя.

— Предполагам, че добре се оправяш с лодките, Рене — обади се Берар.

— Имам усет към водата, така е — съгласи се Азер.

— Чуйте го само колко е скромен дяволът — засмя се Берар. — Ако нямаше достатъчно доказателства за обратното, сигурно нямаше да признае, че е добър и в бизнеса.

На Азер му харесваше ролята на скромния смешник, която Берар му беше отредил. Беше си измислил начин да въздиша скептично, когато се споменеше някой негов талант, след което, поемайки си дъх през зъби, отпиваше от чашата си. Не казваше нищо, така че репутацията му на остроумен човек оставаше непокътната, макар и не за Стивън, който всеки път, когато Азер извърташе стеснително очи, си спомняше болезнените викове, които бе дочул от спалнята.

Понякога в безопасната атмосфера на всекидневната Стивън се взираше в групата и в жизнената, но мълчалива фигура на мадам Азер. Не се питаше дали е красива, защото физическото въздействие на нейното присъствие правеше въпроса ненужен. Може би по най-строга преценка не беше. Макар лицето й да беше женствено, носът й беше малко по-голям, отколкото съвременната мода препоръчваше; косата й беше нещо средно между кестенява, златиста и червеникава — цвят, какъвто всяка жена би искала да има. Макар чертите й да бяха изящни, очевидната сила на характера й надделяваше над конвенционалната хубост. Но Стивън не правеше преценки; мотивираше го импулсът.

Един следобед се върна от работа и я намери в градината да подкастря избуяли розови храсти, някои от които бяха станали по-високи от нея.

— Мосю — поздрави го тя учтиво, но в никакъв случай хладно.

Стивън нямаше план за действие, затова просто взе ножиците от ръката й и каза:

— Позволете ми.

Тя се усмихна изненадано, като показа, че му прощава рязкото движение.

Той подряза няколко повехнали розови главички, преди да осъзнае, че няма никаква представа какво се опитва да направи.

— Дайте на мен — рече тя. Ръцете й се плъзнаха по предницата на сакото му и ръката й докосна неговата, докато взимаше обратно ножиците. — Прави се ето така. Всеки мъртъв цвят се реже под малък ъгъл. Вижте. — Кафявите венцелистчета на някога белите рози паднаха на земята. Стивън се приближи, за да вдъхне аромата на изпраните дрехи на мадам Азер. Полата й беше с цвят на печена глина, блузата й беше обточена с ширити, което напомняше за разточителния стил на обличане от една по-ранна, по-пищна епоха. Малкият жакет без ръкави, който носеше отгоре, беше отворен и разкриваше шията й, порозовяла от лекото усилие в градината. Гледайки ефектното й облекло, Стивън си представи други времена и други моди: баловете на победата след битките при Ваграм и Бородино или вечерите от периода на Втората империя. Още гладкото й лице говореше за интриги и чувствени наслади, каквито сегашният й живот като че ли не предлагаше.

— Не съм виждал дъщеря ви от два дни — каза той, след като се изтръгна от унеса си. — Къде е?

— Лизет е при баба си близо до Руан за няколко дни.

— На колко години е Лизет?

— На шестнайсет.

— Как е възможно да имате дъщеря на тази възраст? — попита Стивън.

— Тя и Грегоар са ми доведени деца — отвърна мадам Азер. — Първата жена на съпруга ми е починала преди осем години, а ние се оженихме две години след това.

— Знаех си — каза той. — Знаех си, че не сте достатъчно възрастна, за да имате толкова голямо дете.

Мадам Азер отново се усмихна, този път малко по-свенливо.

Той се загледа в лицето й, сведено над тръните и изсъхналите розови цветове, и си я представи как повехналият й зъл съпруг я бие. Без да мисли, се протегна, хвана ръката й и я обгърна с дланите си.

Тя се извърна рязко към него, кръвта се втурна към лицето й, очите й се изпълниха с тревога.

Стивън притисна ръката й към сакото си от твърд шевиот. Не каза нищо. Удоволствието да действа импулсивно го беше направило напълно спокоен. Взря се в очите й, сякаш я предизвикваше да му отвърне по начин, който общественото й положение не допускаше.

— Мосю, моля ви, пуснете ми ръката. — Тя се опита да обърне нещата на шега. Стивън забеляза, че не се дърпаше много, докато произнасяше думите си. Ножиците в другата ръка й пречеха да се измъкне от хватката му, без да рискува да загуби самообладанието си.