Себастьян Фолкс - Птича песен

Другите запротестираха, че не е вярно, че песента е била великолепна.

— Папа има прекрасен глас — каза мадам Берар, почервеняла от гордост. Лицето на мадам Азер също беше порозовяло, макар поради други емоции. Азер се държеше пресилено дружелюбно, а Стивън усещаше как под яката му се търкулва капка пот. Само Берар не изпитваше абсолютно никакво неудобство.

— А сега, Азер, какво ще кажеш да поиграем малко карти? Какво да бъде?

— Извинявай, Рене — обади се мадам Азер, — но имам леко главоболие. Мисля да си легна. Може би мосю Рейсфорд би желал да ме замести.

Стивън се изправи, когато мадам Азер стана от стола си. Семейство Берар започнаха да протестират и трескаво да я умоляват да остане, но мадам Азер само махна с ръка, усмихна се и ги увери, че всичко е наред. Берар сведе лице към ръката й, а мадам Берар я целуна по все още порозовялата буза. Когато тя пое към вратата, Стивън забеляза, че по голата й ръка се виждаха няколко лунички. Беше висока и изведнъж му се стори царствена в кървавочервената си пола, която се влачеше по пода.

— Да отидем във всекидневната — каза Азер. — Мосю, разчитам на вас да се присъедините към играта ни.

— Да, разбира се — каза Стивън и се насили да се усмихне примирено.

— Горката мадам Азер — каза мадам Берар, докато се настаняваха край игралната маса. — Надявам се да не е настинала.

Азер се засмя.

— Не, не е, от нерви е. Не си го слагайте на сърцето.

— Тя е такова деликатно същество — промърмори Берар. — Ти раздаваш, Азер.

— Въпреки това главоболието може да означава начало на треска — коментира мадам Берар.

— Мадам — каза Азер, — уверявам ви, че Изабел няма треска. Тя е със слаби нерви. Страда от главоболие и от други дребни болежки. Това нищо не означава. Повярвайте ми, познавам я много добре и съм се научил да живея с малките й странности. — Той хвърли съзаклятнически поглед към Берар, който се закикоти. — Вие имате щастието да сте с по-силна физика.

— Винаги ли е страдала от главоболие? — продължи да настоява мадам Берар.

Устните на Азер се разтегнаха в лека усмивка.

— Това е малката цена, която човек плаща за някои неща. Ваш ред е, мосю.

— Какво? — Стивън сведе поглед към картите си. — Съжалявам. Бях се разсеял. — Беше се взрял в усмивката на Азер и се чудеше какво ли означава.

Берар заговори на Азер за стачката, докато двамата уверено хвърляха картите си на масата.

Стивън се опита да се съсредоточи върху играта и да завърже някакъв разговор с мадам Берар. Тя изглеждаше безразлична към вниманието му, лицето й обаче грейваше всеки път, когато съпругът й се обърнеше към нея.

— На стачниците им трябва някой, който да ги разобличи — каза Азер. — Не съм съгласен бизнесът ми да е в застой заради нахалните претенции на няколко мързеливци. Някой от собствениците трябва да събере сили да им се опълчи и да ги уволни до един.

— Боя се, че ще има насилие. Тълпите ще се разбунтуват — отвърна Берар.

— Не и ако са гладни.

— Не съм сигурен, че е разумно градски първенец като теб, Рене, да се замесва в подобна разправия.

Берар взе колодата, за да я размеси; дебелите му пръсти се движеха ловко по шумолящите карти. Раздаде, запали пура и се облегна на стола, като придърпа жилетката над корема си.

Прислужницата влезе и попита дали някой има нужда от нещо. Стивън потисна една прозявка. Бе пътувал два дни и се чувстваше неустоимо привлечен от скромната си стая с колосани чаршафи и гледка към булеварда.

— Не, благодаря — каза Азер. — Моля те, като тръгнеш да си лягаш, мини през стаята на мадам Азер и й кажи, че по-късно ще отида да видя дали е добре.

За миг на Стивън му се стори, че двамата мъже отново се спогледаха съзаклятнически, но когато обърна очи към Берар, видя, че той бе съсредоточен върху ветрилото от карти в ръката си.

Гостите най-накрая станаха да си ходят и Стивън се сбогува с тях. Изправи се до прозореца на всекидневната, наблюдавайки ги в светлината на портала. Берар си сложи цилиндъра, сякаш беше някакъв барон на път към операта; мадам Берар с грейнало лице се уви в наметката си и хвана съпруга си под ръка. Азер се наведе напред и й прошепна нещо настойчиво.

Заваля кротък дъжд, коловозите по пътя се разкаляха и капките забарабаниха по листата на дърветата. Отначало прозорецът на всекидневната само се замъгли, а после по стъклото се заспускаха вадички. Зад него все още се виждаше бледото лице на Стивън, докато наблюдаваше тръгващите си гости — висок на ръст, с ръце в джобовете, със спокойни и проницателни очи. Ъгълът, под който бе наклонено тялото му, говореше за младежка невъзмутимост, култивирана от волята и необходимостта. Към лицето му повечето хора се отнасяха предпазливо, защото не знаеха дали зад неговата двойственост в крайна сметка се криеше страст или примирение.