Себастьян Фолкс - Птича песен

— Кърпите — проплака тя — ще ги изцапаш.

Той събра купчина вестници от камината и ги сложи върху кърпите.

Коленичи до Елизабет. Тя беше вдигнала нощницата си над кръста. Когато стисна пак очи и простена, той видя между краката й да се стича кръв и слуз.

— Боже, излиза, излиза — каза тя. И заплака отново. Горната част на тялото й се сви и повдигна отново, но от нея излезе само кръв.

— Махай се — изкрещя му тя. — Махай се. Искам да съм сама.

Робърт се изправи и отиде в кухнята, където наля за Елизабет чаша вода. Навън бе започнало да просветлява. От прозореца видя малка къщичка далеч в долината. Завиждаше на обитателите й. Запита се какво ли е да живееш нормално, а не на ръба на смъртта и драмата, да спиш кротко в очакване на закуската и един обикновен ден след нея.

— Робърт! — извика Елизабет и той хукна.

Коленичи до нея в кръвта.

— Не знам — простена тя. — Не знам дали да напъвам или не. Не си спомням.

Той я прегърна с една ръка.

— Мисля, че щом ти се иска, значи трябва да напъваш. Хайде, скъпа, тук съм. Хайде, напъвай.

Още един огромен спазъм премина през нея и Робърт видя между краката й да се появява плът. Шурна кръв и под светлината на лампата във всекидневната той зърна от отварящия се канал между бедрата й да излиза сив череп.

— Виждам главата, виждам я. Излиза. Справяш се чудесно, направо невероятно. Почти свърши.

В паузата Елизабет се облегна на дивана и зачака следващата контракция. Робърт се беше взрял във вестниците под нея, един от които беше отворен много подходящо на обявите.

Елизабет си пое дълбоко дъх и той погледна темето, което напираше да излезе. Тялото й се разтвори заради него; главата се появи цялата оцапана в кръв и слуз, заклещена до врата в разтворената плът на Елизабет.

— Хайде — каза той, — хайде, един последен напън и готово.

— Не мога — каза тя. — Трябва да изчакам контр… — Гласът й заглъхна. Той приближи лице до нейното и я целуна. Докато беше облягала глава на дивана, по бузата й бяха полепнали мокри от пот кичури. Той хвана главата на бебето в ръце.

— Не дърпай — каза тя задъхано. — Опипай врата, за да видиш дали около него не се е увила пъпната връв.

Робърт внимателно пъхна пръсти в нея, но се боеше да не разтегне и без това измъчената й плът.

— Всичко е наред — каза той.

След това Елизабет отвори очи и той видя, че са изпълнени с такава решителност, каквато никога преди не беше виждал на човешко лице. Тя отметна глава и жилите на врата й изпъкнаха като кости. Дивият й поглед му напомняше за кон, който току-що е надушил дома си и е стиснал със зъби металната юздечка в устата си: нямаше сила на света, която да спре комбинацията от мускулна сила, инстинкт и воля, която го водеше към целта.

Елизабет извика. Той погледна надолу и видя как раменете на бебето излизат след главата. Протегна се и ги хвана с ръце. Сега вече щеше да го издърпа.

Раменете на бебето бяха хлъзгави, но той дръпна по-силно и то изскочи със звук като огромна коркова тапа от гърлото на бутилка. Плъзна се в поток от кръв в ръцете му и изстена веднъж. Кожата му беше сива и покрита с белезникава материя, гъста и мазна, особено плътно наслоена по гърдите и гърба му. Той обърна очи към ярко моравата връв, която изскочи измежду оцапаните с кръв крака на Елизабет, след това към гениталиите на бебето, подути от майчините хормони. Духна в лицето му. Бебето проплака несигурно. Беше момче.

Той изгуби дар слово, но намери кърпа, по-малко изцапана с кръв от останалите, в която зави детето. Подаде го на Елизабет. Тя седна върху стъпалата си във вестниците и кръвта, прегърнала детето си.

— Момче е — каза дрезгаво Робърт.

— Знам. Той е… — тя сви рамене, когато произнесе името му — … Джон.

— Джон? Да, да… Чудесно.

— Това е обещание — каза тя. Задавяше се от сълзи. — Обещание… дадено от дядо ми.

— Добре, добре. — Робърт коленичи до Елизабет и момченцето; прегърна и двамата с една ръка. Останаха така на пода, докато на вратата не се почука. Вдигнаха очи. Жена с куфарче беше влязла, без да й отворят; не я бяха чули, затова бе почукала отново.

— Май съм закъсняла — усмихна се тя. — Всички добре ли са?

— Да — отвърна задъхано Елизабет и й показа бебето.

— Прекрасен е — каза лекарката. — Ще срежа пъпната връв.

Тя коленичи на пода. Погледна към Робърт.

— А сега най-добре да отидете малко на чист въздух.

— Да. Добре. — Той погали Елизабет по косата и докосна с пръсти бузата на Джон.

Навън слънцето бе изгряло. Беше свежа ясна утрин, изключително ярка след тъмнината и паниката в къщичката.