Себастьян Фолкс - Птича песен

Робърт се върна след час с покупките и си донесе питие под дървото. Седна в краката й, а тя прокара пръсти през гъстата му заплетена коса.

Душната августовска жега беше отминала, беше топла септемврийска вечер.

— След няколко дни вече нищо няма да е същото — каза Елизабет. — Просто не мога да си го представя.

Робърт хвана ръката й.

— Ще се справиш. Аз ще ти помагам.

Той приготви вечеря, като следваше инструкциите, които тя му даваше на висок глас от всекидневната. Беше тъмно, когато седнаха да ядат, и достатъчно хладно, за да запалят камината. Мирисът на дървесния пушек се надигна през решетката и изпълни стаята. Оставиха входната врата леко отворена и така успяха да го върнат обратно към комина, но заради течението от огъня нямаше голяма полза.

Елизабет отиде да си вземе жилетка и докато се качваше по тесните стълби, усети нова контракция. Не спомена нищо на Робърт. Той със сигурност щеше да поиска да я закара в болницата, където или щяха да я задържат с дни, или — което беше по-вероятно — да я отпратят. Къщичката й харесваше и се радваше на малкото дни, които имаше възможност да прекара насаме с Робърт.

Спа зле през нощта. Беше й трудно да си намери удобна поза. Селското легло беше дълбоко и меко, с дебел пухен дюшек. Зарадва се, когато зората настъпи и навън птиците запяха силно в дисонанс. По-късно заспа.

Робърт погледна спящото й лице, когато й донесе чай на сутринта. Помисли си, че това е най-красивата жена. Отметна кичур тъмна коса от бузата й. Чувстваше жал към нея заради изпитанието, което й предстоеше. Заразителната й увереност не й даваше възможност да осъзнае колко болезнено и изтощително ще е преживяването. Остави чая до леглото и слезе тихо на долния етаж.

Разходи се из градината, отиде до кестена, после се върна до къщата. Утринта беше слънчева, от близкото поле се чуваше шум от трактор. Въпреки че беше спокоен, той чувстваше, че животът му е влязъл в период, над който нямаше да има контрол; сякаш се движеше по релси по инерция. Това беше изпитание и за него.

Същата вечер Елизабет пак получи контракции. Видя я да се превива във всекидневната, когато влезе там от кухнята.

— Нищо ми няма — каза тя. — Просто онова нещо, наречено на Бракстън.

— Сигурна ли си? Изглеждаш ми много бледа.

— Добре съм — отвърна тя през стиснати зъби.

Легнаха си в полунощ и Робърт веднага заспа. Около три през нощта се събуди, защото Елизабет пъшкаше от болка.

Седеше на леглото. Виждаше само лицето й под лунната светлина, която се процеждаше през пердетата.

— Започна, нали? — попита той.

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Контракциите са болезнени, но не съм сигурна доколко са постоянни. Имаш ли часовник? Искам да ги засека.

Робърт светна лампата и се загледа в минутната стрелка на часовника си, която пълзеше по циферблата. Чу как Елизабет отново изпъшка. Бяха минали шест минути.

— Е? — попита той.

— Не знам. Май вече започна. Сигурно е така. — Звучеше объркана. Робърт се запита в кой миг болката и страхът ще направят така, че да не може да разчита на познанията и инстинктите си и ще се остави на неговата преценка.

— Изчакай малко — каза тя. — Не искам да ходя в болницата.

— Това е глупаво, Елизабет. Ако…

— Остави ме!

Тя го беше предупредила, че е вероятно да стане раздразнителна. Много жени в това състояние използваха език, какъвто почти не бяха чували преди.

Мина час и контракциите станаха по-силни и по-чести. Елизабет се разхождаше из къщата и той я остави на мира. Предполагаше, че се опитва да си намери удобно място, където да изтърпи болката, и не го искаше край себе си. Чуваше я как крачи през различни стаи на къщата.

Тя извика името му и той затича към нея. Беше във всекидневната, облегнала глава на дивана.

— Страх ме е — простена тя. — Не искам да раждам. Страх ме е. Много боли.

— Добре. Ще звънна на лекар. И ще повикам линейка.

— Не. Недей.

— Съжалявам. Но ще го направя.

— Не викай линейка.

— Добре.

Когато позвъни на лекаря, се обади мъжки глас.

— Всъщност търсите съпругата ми. Боя се, че е на повикване. Ще й кажа веднага щом се върне.

— Благодаря. — Робърт изруга, след като остави слушалката на мястото й.

— Излиза! Усещам главата му. О, боже, излиза. Помогни ми, Робърт, помогни ми.

Робърт си пое дълбоко дъх. Изведнъж под напора на паниката съзнанието му се избистри. Детето беше негова плът и кръв; нямаше начин да не оцелее.

— Идвам, скъпа, идвам. — Отиде в кухнята, а след това се качи в банята. Грабна цял наръч кърпи, които свали долу и постави на килима под коленете на Елизабет, която се беше навела над дивана.