Себастьян Фолкс - Птича песен

Стивън влезе бавно в стаята. Издълженото слабо тяло на Жан го посрещна радушно. Бледите й ръце се разтвориха и повдигнаха гърдите й, които под слабата светлина приличаха на загадъчни бели цветя, закрепени върху гръдния й кош. Стивън се приближи и коленичи в краката й. Облегна глава под ребрата й.

Тя се надяваше, че принудената му веселост все още не го е напуснала.

Той обви с ръце бедрата й. Мекото окосмяване между краката й беше буйно и черно. Допря буза до него за миг, след това отново притисна лице в корема. Тя го чу как захлипа.

— Изабел — повтаряше той. — Изабел.

Когато Стивън се върна в ротата си на предните линии, настана оживление. Мъжете тайно се надяваха, че следващата им атака ще е последна, а след събитията край Анкр и настъплението при канала, Стивън бе придобил репутацията на винаги оцеляващ. Дори новите попълнения, постъпили след преместването му, знаеха, че той е техният талисман. Носеха се преувеличени слухове за магиите, които прави в землянката си.

Инженерните войски и тунелджиите идваха от време на време, за да поддържат окопите. Дългият тунел под ничията земя беше периодично инспектиран и поправян. Най-отдалечената му точка предлагаше вход към полезен, макар и опасен подслушвателен пост близо до немските позиции, очевидно все още неоткрит от врага. Там слушаха разговорите на германците. В тях ставаше въпрос за отстъпление.

Вражеският артилерийски обстрел следваше определен модел. Той беше точно прицелен в тила, не създаваше особена опасност за предната линия и спираше за час по обед. Британският отговор следваше същия принцип, затова Стивън успя спокойно да обядва през първия си ден обратно на фронта. Райли беше стоплил консервирана яхния и успя да намери отнякъде прясно зеле, с което да я освежи.

Картрайт, офицерът командващ инженерните части, дойде да го види следобед. Макар пехотинците да го смятаха за слабак, той беше вечно изпълнен с недоволство, което го правеше упорит опонент.

— Както знаеш — каза той, — имаме договорка да си помагаме, но въпреки това не виждам особена склонност към взаимни отстъпки. — Той имаше бледо лице и малка брадичка и проявяваше слабост към устойчивите изрази и клишетата, смятайки, че те ще направят доводите му по-убедителни. — Получих заповед моите хора да подсилят подслушвателния пост в дъното на главния тунел. Всичко това е много хубаво, но последните, които пратих там, казаха, че се чува шум като че ли някой работи над тях.

— Ясно. Искаш няколко от моите хора да слязат долу заедно с твоите.

— Да. Мисля, че имаме право на това.

— Смятах, че копаенето е спряло.

— С нашите приятели фрицовете никога не се знае, нали?

— Сигурно. Струва ми се малко излишно, но…

— Мислех си, че след като те е нямало, ще искаш да видиш с очите си какво става там. Все пак вършим цялата работа, за да предпазим твоите хора.

— Ти си същият като Уиър. Защо толкова ви се иска да ни вкарате под земята?

— Защото сме ви изкопали отводнителните канали и землянките. — Картрайт посочи дървените стени и книжната лавица над леглото. — Нали не смяташ, че твоите хора са свършили това?

— Добре — отвърна Стивън. — Ще дойда да огледам, но не мога да отсъствам повече от час. Някой от твоите хора ще трябва да ме върне обратно.

— Сигурен съм, че това ще се уреди. Слизаме утре по обяд.

Есенните лъчи огряваха почернелите и нацепени от снаряди дървета. Окопът беше като никога що-годе сух, когато се събраха пред входа на тунела.

Джас Файърбрейс, Еванс и Джоунс бяха сред шестимата опитни тунелджии, които раздаваха каски, фенерчета и дихателни апарати. Картрайт каза на Джак:

— Ти ще върнеш обратно капитан Рейсфорд, след като инспектира работата ни, Файърбрейс.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита Стивън, докато прибираше фенерчето в джоба си.

— Не е хубаво и двамата да сме долу — отвърна Картрайт.

Стивън погледна небето над себе си. Беше ясно, бледосиньо, с малко високи облаци. Покритият с брезент вход към тунела беше тъмен.

Мислеше си за първия път, когато слезе под земята с Хънт и Бърн, за да помогнат на Джак Файърбрейс. Спомни си побледнялото от паниката лице на Хънт и собственото си раняване. Самият той се беше променил оттогава; вече не беше сигурен, че ще успее отново да запази спокойствие в тесния тунел, който ги очакваше. Опря ръка на дървената обшивка на окопа и вдиша дълбоко. Нямаше отделни светове, а само една вселена, към която той беше привързан чрез пулса във вените си. Под земята щеше да е същото като тук, в топлия въздух с пеещите птици и нежните облаци над тях.