Себастьян Фолкс - Птича песен

Влезе след тунелджиите и напипа грапавата дървесина на стълбата. Шахтата беше вертикална, а стъпалата бяха далеч едно от друго. Стивън се поколеба, докато спускаше крака си в тъмнината, но беше принуден да продължи надолу от ботушите, които заплашваха да му стъпчат пръстите. Огромната група слизащи мъже препречваше светлината на върха на тунела, тя постепенно се смали като далечно прозорче, а сетне напълно изчезна.

Чу отдолу гласа на Джак да му казва колко още им остава. Накрая скочи от стълбата и падна на земята върху платформа от около три квадратни метра, на която вече го чакаха Джак и още двама пехотинци със запалени фенери. Когато и останалите слязоха, отгоре им спуснаха и няколко греди. Джоунс и Еванс ги откачиха от въжето и се приготвиха да ги носят в тунела.

Водеха ги трима тунелджии, а други трима вървяха най-отзад, между тях неохотно крачеха шестимата пехотинци. Отначало тунелът беше достатъчно висок, за да ходят изправени и те напредваха бързо по сухата варовита почва. След около петдесет метра старшият сапьор, шотландски лейтенант на име Лоримър, им каза, че от тук нататък трябва да бъдат тихи. Влизаха в дълга странична галерия, от която тръгваха различни тунели към вражеските позиции. Като начало всички щяха да поемат по главния, който стигаше до предния подслушвателен пост; по-късно, когато сапьорите щяха да започнат да го разширяват, пехотинците щяха да заемат позиции в един от успоредните тунели, за да ги охраняват. С тях щеше да върви един тунелджия, който да им показва пътя. Всички бяха снабдени с лампи.

Започнаха да пълзят на колене към основния проход и Стивън видя, как мъжете се спогледаха тревожно. Въздухът беше гъст и влажен. Те се напрегнаха и дишаха с мъка, докато минаваха през тесния отвор, но след това откриха, че отново могат да вървят полуизправени. Стивън забеляза солидните хоризонтални греди, лежащи върху вертикалните подпори на разстояние от около метър и половина. Доколкото можеше да прецени, бяха добре поставени. В уверената походка на тунелджиите нямаше нито страх, нито усещане, че вършат нещо необичайно.

Шестимата пехотинци, водени от лейтенант на име Крошоу, се мъчеха да догонват водачите. Стивън ги чуваше как се задъхват. Носеха пушки, заради които им беше трудно да се подпират на ръцете си.

Странен начин да прекараш войната, помисли си Стивън — като гризач в една отделна природна стихия. Тя ги беше предпазила от големите атаки и гледките с купчините трупове, но светът, който тунелджиите обитаваха, беше проникнат от свой собствен ужас.

Смяташе да отиде до главната камера и след това да настоява да го върнат при хората му. Те щяха да са му благодарни за жеста, който щеше да им осигури помощта на тунелджиите в работата, която най-много ги уморяваше.

Тунелът се стесни и вече всички бяха принудени да се придвижват на четири крака. Водачите внезапно спряха, принуждавайки хората зад тях да се блъснат един в друг.

— Мисля, че чуха нещо — прошепна Крошоу в ухото на Стивън. — Никой да не мърда.

Мъжете лежаха притиснати един в друг в тесния коридор; в това време Еванс затършува из раницата си, а сетне се промуши през останалите, за да стигне до тримата водачи. След като се посъветва с тях шепнешком, той се промъкна напред до една суха стена и допря към нея някакъв диск, към който прикрепи стетоскоп. Крошоу вдигна пръст до устните си и направи жест с длани към останалите да не мърдат. Те се прилепиха към дъното на тунела. Стивън усети под бузата си камък и се опита да отмести главата си, но тя беше попаднала до нечий крак и трябваше да остане където си беше. Чувстваше как сърцето му бие бавно в гръдния кош.

Еванс лежеше плътно до стената на тунела и като някакъв мръсен и недоучил доктор се ослушваше за признаци на вражески живот.

Стивън затвори очи. Запита се дали ако остане достатъчно дълго в това положение, най-накрая ще успее да заспи. Безпокойството на другите мъже обаче не му позволи да потъне в мислите си. Усети страха в напрегнатите им тела, които се притискаха до неговото. Най-много ги притесняваше пасивната им позиция; горе дори изправени срещу оръжията имаха някакъв шанс да отвърнат на огъня, но така приклещени бяха безсилни.

Най-накрая Еванс извади стетоскопа от ушите си, сгъна го и го прибра в джоба си. Поклати глава и сви устни. Прошепна нещо на лейтенанта, който пък каза в ухото на Стивън:

— Нищо не е чул. Може да са били снарядите на повърхността. Продължаваме.