Себастьян Фолкс - Птича песен

Мъжете се размърдаха и продължиха приведени напред.

Стивън усети, че се поти. И по смрадта, която се носеше от телата край него, разбра, че не беше единственият. Условията в окопите се бяха подобрили, но не до степен да осигурят на мъжете възможност да се къпят, дори и в топло време.

Таванът на тунела започна малко по малко да се повдига и по-ниските като Еванс и Джоунс вече можеха да се изправят. Стигнаха до някакво разклонение, където лейтенантът на сапьорите Лоримър им даде инструкции. Основният екип на тунелджиите щеше да продължи направо към подслушвателния пост; останалите щяха да влязат в един от бойните тунели отстрани, чийто вход вече можеше да им посочи.

Стивън се усмихна, когато видя израженията на своите хора. По лицата им се изписа преувеличена неохота, която се превърна в комична гримаса, но той от опит знаеше, че чувствата им са съвсем искрени. Беше доволен, че влиза в онази част от галерията, която предполагаше, че е най-широка. Не се страхуваше да върви напред, стига да знаеше, че може да се върне обратно. Това, което го беше уплашило под земята с Уиър, беше падналата зад тях пръст, когато си беше помислил, че няма да успее да излезе от тунела.

Крошоу провери пушките и гранатите на хората си. Той носеше револвер, който размахваше заплашително към входовете на тунелите. Стивън предположи, че се опитва да демонстрира безстрашие. Може би му вярваха.

Видя ги как се разделиха. Спомни си топлотата, която изпитваше към хората си, когато влизаха в бой или тръгваха да патрулират; представяше си живота и надеждите им, домовете и семействата им, малките светове, които носеха на гърбовете си и в умовете си. Помнеше онова съчувствие, но вече не го изпитваше.

Неговата група беше на двайсет и пет метра от главния подслушвателен пост, когато Лоримър пак спря и вдигна пръст към устните си.

Стивън въздъхна напрегнато. Вече започваше да съжалява, че слезе под земята. Или Лоримър беше изнервен и правеше рутинната процедура продължителна и неприятна, или имаше реална опасност. Еванс извади инструментите си за слушане и Лоримър извика Джак Файърбрейс да допре ухо до стената.

Джак покри другото си ухо с ръка и затвори очи, за да се съсредоточи по-добре. Всички стояха неподвижни половин минута. Под светлината на миньорската си каска Стивън се взираше напрегнато в шарките на дървената греда на педя от лицето му. Проследи тънките линии и неравности по нея. Представи си я как се огъва под пръстта.

Джак отдръпна глава от стената и отиде при Лоримър. Тревожният му шепот се чуваше от всички.

— Долових стъпки, оттеглящи се към техните позиции. Имат тунел на запад и на три метра над нас.

Лицето на Лоримър се изопна. Отначало мълчеше, но после каза:

— Каза, че се оттеглят, така ли?

— Да.

— Тогава мисля, че трябва да продължим и да си свършим работата.

— Да — каза Джак, — но може да са оставили експлозив. Искам да кажа, че има много причини, поради които…

— Ще изчакаме пет минути — прекъсна го Лоримър, — след това продължаваме.

— За бога! — намеси се Стивън. — Няма да рискуваш живота на всички тези мъже, за да…

Въздухът излезе от дробовете му, преди да успее да завърши изречението, защото взривът ги запрати към стените на тунела; сякаш пръстта беше тласната към тях от страховито кратко земетресение. Главата на Стивън се удари в дърво. Под слабата светлина, която проблесна, той видя хвърчащи крайници, парчета дрехи и снаряжение, каски, ръце и отломки от варовик, които рикошираха из целия тунел, отнасяйки със себе си късове човешка плът в грохот от сгъстена ярост.

Лежеше на дъното на тунела под земята и въпреки всичко все още беше жив. Усещаше, че в очите и носа му е влязла пръст, че нещо го притиска с огромната си тежест. Опита се да се помръдне, но не успя, сякаш земята го беше загърнала с удобни тежки одеяла и го приспиваше. Звукът от експлозията беше като хванат в капан в тясното пространство. Стивън си помисли, че обратният им път е отрязан и в корема му завибрира паника, но веднага стихна под тежестта, която го притискаше. Плененият звук постепенно утихна.

Той чуваше как тътенът беше заменен от познатите стонове на човешка агония — от гласовете на мъже с откъснати крайници или изливащи се от черепите им мозъци. Отначало не долавяше нищо. Но когато и последното парче разместена земя се слегна, чу дълга хриплива въздишка; за първи път чуваше нещо подобно, но знаеше, че беше знак за едновременната смърт на няколко души.