Себастьян Фолкс - Птича песен

Докато работеше, Стивън си мислеше за втората експлозия и пораженията, които вероятно бе нанесла. Усещаше как смъртта, за която беше копнял, се приближава към него. Но все още не беше готов да я прегърне.

Накрая тежестта над краката на Джак намаля дотолкова, че Стивън успя да го издърпа. Излезе като тапа от бутилка, макар да нададе болезнен вик, когато раздробените му кости преминаха през отломките.

Лежеше треперещ на дъното на тунела, а Стивън се опитваше да го успокои. Ако бяха донесли малко вода… Когато тръгваха, му хрумна, че една манерка няма да им е излишна, но предполагаха, че ще са под земята само час.

— Колко е зле? — попита Стивън, когато прецени, че Джак вече може да говори.

— Мисля, че и двата ми крака са счупени. И ребрата. Ужасно ме боли тук. — И той докосна гръдния си кош.

— Имаш дълбока рана на главата. Боли ли те?

— Не много. Но се чувствам отпаднал. И замаян, сякаш съм улучен от куршум.

— Ще трябва да те нося — каза Стивън.

— Точно така — отвърна Джак. — Както когато аз ви носех.

— Ще направя каквото мога, обещавам. Мислиш ли, че ще се измъкнем.

— Зависи къде има срутване.

— Мисля, че първо трябва да потърсим други оцелели.

— Трябва да се примирите. Ще бъде трудно. Няма да има други оцелели. Можем да потърсим, ако искате, но знам какво се случва под земята. Цяло чудо е, че ние двамата сме живи.

Стивън облече ризата и куртката си и намести Джак на раменете си. Той не беше едър, но тежеше достатъчно и докато пълзеше през тунела, Стивън трябваше да спира на всеки няколко метра, за да си почине. Джак хапеше куртката на Стивън, за да не крещи.

Стигнаха до разклонението към втората странична галерия, седнаха и се облегнаха на стената. Джак целият трепереше. Беше започнало да го втриса и едва стоеше буден. Стивън вдишваше с пълни дробове топлия рядък въздух и се опитваше да се намести така, че да позволи на мускулите на гърба му да се отпуснат.

Когато си починаха, каза:

— Откъде дойдохме? Обърках се.

— Много е просто. Най-добре да ви обясня, в случай че… ме изгубите. Представете си вилица с три зъба. — Джак положи всички усилия, за да се изрази ясно. — Средният зъб води до подслушвателния пост. Бяхме по средата му, когато стана експлозията. Двата зъба отстрани са бойните тунели. Напречен коридор съединява и трите в основата им. Сега сме в него. На това място Лоримър ни раздели.

Стивън огледа тунела и подпорните над тях греди.

— За да излезем — продължи Джак, — трябва да вървим право напред по дръжката на вилицата. В средата й спряхме за първи път, за да се ослушаме. Много е тясно там, помните, нали? В края на дръжката е основната напречна галерия. Пресичаме я и оттам ни остава съвсем малко до шахтата.

Облегна се назад към стената, изтощен от обясненията.

— Добре — каза Стивън. — Разбрах. А сега ще те оставя тук и ще отида да огледам бойните тунели за оцелели.

— Няма нужда да влизате в този — посочи Джак вляво. — Всички влязоха в десния.

— Сигурен ли си? Мисля, че ще е най-добре да проверя и двата.

Джак дишаше тежко през зъби.

— Разберете, вече имам треска. Ако ме оставите тук дълго, няма да оцелея. — Стивън видя болката, изписана на лицето му. Не беше физическо страдание. Той претегляше собствения си живот срещу възможността да бъде спасен някой от приятелите му. — Не искам да оставам дълго сам.

Стивън преглътна. Инстинктът го караше да тръгне към шахтата по възможно най-бързия начин, но си представи какво биха си мислили останалите в тунела, ако бяха оцелели. Сигурно биха се молили да отиде при тях. Не беше честно да ги остави без шанс. Но посинялото лице на Джак не му вдъхваше никаква надежда.

Той го хвана за ръката.

— Ще вляза съвсем за малко в този, празния. След това се връщам да видя как си. После ще проверя набързо другия. Обещавам ти, че няма да се бавя повече от десет минути във всеки един. — Порови в джоба си за нещо, което би могло да облекчи състоянието му. Намери цигари и парче шоколад.

Джак се усмихна.

— Не е позволено паленето на никакъв огън. Има газ. Но благодаря за предложението.

Стивън го остави и влезе с лампата в левия боен тунел. Не беше добре укрепен като главния. Виждаше къде е копано с кирките. Приличаше повече на пасаж, на уличка, водеща към светлината и разбирателството.

Напредваше бързо, приведен напред, както беше виждал да се движат сапьорите. Стигна до края и видя последствията от взрива. Не бяха толкова тежки, колкото в главния тунел, но доста пръст се беше откъртила и тук. Не можеше да прецени на какво разстояние е бил първоначално краят на коридора.